Стефан Цветков е роден на 20 април 1970 г. в София. Тренира тенис от 8-годишен. Играе в националния отбор за купа “Дейвис” през 1990 и 1991 г., преди да замине да учи в САЩ. Състезава се успешно в колежанското първенство и в германското клубно първенство. От 1997 до 2000 г. е капитан на България за купа “Дейвис”, печели сребърни и бронзови медали от европейското отборно първенство през 1998 и 1999 г. Той е възпитаник на Университета в Минесота, с който шампиони в конференцията в Big Ten. От 2004 г. е заместник-председател на Българската федерация по тенис. През май 2008 г. е избран за председател на тенис федерацията. От 2005 г. е част от Изпълнителния комитет, а от 2008 г. е и заместник-председател на БОК. Стефан Цветков е българинът с най-високи постове в световните тенис организации. Той е член на Борда на директорите на Международната тенис федерация (ITF). Председател е на комисията за развитие на веригата за жени ITF Women’s Circuit, член на комисията на атлетите към ITF, бил е вицепрезидент на Европейската тенис асоциация (Tennis Europe) и понастоящем е неин пожизнен почетен съветник. Член на Международната комисия към Световната зала на тенис славата в Нюпорт. Член на Борда на директорите на Професионалния тенис регистър на треньорите. Президент за България на The Global Professional Tennis Coach Association, президент на “Интърнешънъл лаун тенис клуб” на България и почетен член на клуба във Великобритания. Член на борда на директорите на “Хопман къп”. Цветков е турнирен директор на Турнира на шампионките на WTA от 2012 до 2014 г. Председател на организационния комитет на турнира от сериите АТР 250 - Sofia Open, от 2018 г. насам.
- Господин Цветков, тенисът за вас е като семейно наследство – как го получихте от баща си и майка си и какво искате да оставите след себе си?
– Баща ми Стефан Цветков-старши е романтикът в тениса. Помогнал е на много хора. До ден днешен е запален, коментира със старите си дружки. Следи мачовете на Григор, просълзява се – нормално, като всеки българин. Майка ми Благовеста е играла само като мъничка, но също е прекарала голяма част от живота си по кортовете. За съжаление, тя си отиде. Но
остави следа –
не само в своята
професия като
изкуствовед,
но и в тениса, помагала е много през годините. Нейните радости и мисии бяха културата и тенисът. Мога да кажа, че любовта към тениса е в основата не просто да съм това, което съм, но изобщо да ме има - майка ми и баща ми се срещат на кортовете на БСФС, когато майка ми е играла в школата на Владимир Романски...
През 1987 г. имах предложение от академия в Америка, но трябваше да се дадат пари за училището. Не сме гладували, но просто семейството ми не можеше да си позволи нужните пари – не бяха много, на фона на сегашното икономическо положение не са много, но нямаше как и откъде да ги извадят тогава. А както и сега, това беше пътят, начинът да се развиеш като професионален играч. Баща ми се принуди да замине за Кипър и започна работа в клуб “Лапаца”, близо до Никозия. Ние със сестра ми се завъртяхме по университети и животът си мина. Аз се прибрах веднага след завършването – през 1997 г., сестра ми малко по-късно – през 2002-а. Тя остана там със своите мечти. Впоследствие и тя се върна и направи гнездото си тук. Направихме семейства. Моите деца почти израснаха в Кипър, особено в първите години беше много тежко, защото
не ми оставаше
много време
да ги виждам,
живеехме с
идеализми
Сега ги върнах в България и ми е по-спокойно. Практикуват тенис, но имат своите интереси. Разбира се, имат отношение към спорта – няма как да е иначе в нашето семейство, в което винаги е живяла любовта към тениса.
Но животът си минава набързо, неусетно – с емоциите, с натрупването на знания, с някои излишни битки, носещи само отрова. Често не преценяваме правилно кое е важно и кое - не. Емоциите често надделяват. Едва ли всичко си струва негативите, които ти се струпват, но пък всеки прави своите избори и аз съм щастлив, че каквото е по силите ми, съм го давал и го давам на любимия спорт.
Тенисът е част от семейството, част от живота, част от щастието на много хора. Това, което искам да оставя като наследство в мисленето – и в моето малко тенис семейство, и в българското тенис семейство, и в голямото световно тенис семейство, е доброволното връщане на любимия спорт.
–Какво са за вас колежанските години?
– Най-голямата школа. Първа замина сестра ми Борислава. Тя повлече крак. През 1989 г. се пробва в Станфорд, но се оказа, че там не приемат чужденци. Тя обаче се амбицира и замина. Така отвори кръгозора. Сестра ми учеше и играеше в Клемсън, Южна Каролина. След нея заминаха сестрите Ралица и Диана Милориеви, те отидоха в “Кембъл”. Ирина Стоилова отиде в Луизиана. През 1991 г. през април заминах и аз – прецених, че не съм за участия във вериги и най-правилното е да се развивам чрез колежанската система в САЩ. Аз отидох заради Джон Атанасов - не беше тенис училище, но отлично техническо училище. Така започна периодът ми в Айова – избрах университета заради треньора, заради условията, затова, че Джон Атанасов там е измислил компютъра. Стигнахме до четвърто място в конференцията. Трансферирах се в “Минесота” - университет с традиции в тениса и с много добро финансиране. Станахме шампиони в конференцията в Big Ten. Натоварванията там бяха много по-сериозни, отколкото тук. За онези години беше прекрасна възможност – играеше се на пълна стипендия през целия сезон и се учеше. А лятото – в Германия на клубни мачове. Това беше начинът да се развиваш. Тенисът в Германия имаше много силни години – особено с Бекер и Граф. Невероятни моменти. Но от дистанцията на времето откривам и минуси, защото се отделяш от средата. Но контактите от колежанските години си останаха. Сега моите приятели и състуденти са в университетски отбори, с различни позиции в управлението и развитието на спорта, в бизнеса. Приятно е.
–Как бихте описали от днешната си позиция вашите над 15 години в ръководството на Българската федерация по тенис – 4 години като вицепрезидент и вече 11 г. като президент? Каква оценка бихте си поставили вие за направеното за българския тенис като ръководител?
–Оценките ги дават хората, дава ги историята, а за работа никога не е добре да се говори в единствено число. Да,
в личен план
съм докарал
над 10 млн. лева
през годините
– частни финансирания за развитие на тениса, за играчи, за пътувания, за турнири. Имал съм много тежки моменти, безсънни нощи. Вземал съм пари назаем, пращал съм тенисисти в Америка. Отделял съм постоянно от времето си, от знанията си. Ангажирал съм други колеги, приятели, съмишленици. Но аз обичам да разсъждавам дългосрочно и стратегически. Защото и сам на себе си задавам задължителния въпрос “Какво от това?” Да, излиза по някой тенисист, но не е създадена системата. Нея трябва да я създадат треньорите, които правят шампионите. Да, развитие има, но не трябва да се задоволяваме с епизодични резултати. Трябва стратегическа мисъл, трябват и сърце, и себераздаване. Нямат ли способността да изведат емоцията и сърцето над парите, няма как да стане. Затова разсъждавам предимно върху това какво може да е по-добре, какво трябва да се направи, а не какво е направено. Щеше ми се заможните любители, които играят, но и идват да правят сделки по кортовете, да са малко по-активни.
Да, получавали сме и подкрепа. Както за тенис центъра, за което сме много благодарни на премиера. За първия Турнир на шампионките – изключителна помощ с Qatar Airways. Благодарен съм и на министъра на спорта Красен Кралев.
Като цяло обаче - и като финансиране, и генерално - не може да се каже, че сме галеници, и слава богу, защото не трябва.
На всичко съм се нагледал. Върнах се от Америка през 1997 г. със страхотен идеал. Няма да забравя като капитан за купа “Дейвис” - направих неща, които никой не е вярвал, без нито една стотинка от федерацията или държавата. Лагер в Америка с университета ми в Минесота, лагер в Гърция, в Кипър, в Германия, чалънджъри – направихме два в една година. Свършена е много работа, много тренировки. В отбора ни тогава бяха Мишо Кънев, Виктор Иванчев, Ивайло Трайков, Иво Братанов, Иван Кескинов. Тогава израстваха Илия Кушев, Димо Толев, Радослав Лукаев, Тошко Енев – имахме 10-12 таланти на много сериозно ниво. Имаше раздвижване. После не ни съвпаднаха идеите с тогавашната федерация. Но впоследствие се наложи ние да съживяваме нещата.
Друго разочароващо е отношението на някои хора – някои може би от лошотия и завист, някои от незнание, амбиция, емоция, егоизъм правят некоректни неща, които удрят по спорта ни и авторитета на федерацията. Разединението не може да води до резултати.
Трябва обединение, отдаденост и доброволческо връщане на това, което ни е дал тенисът.
–Спомняте ли си първия си ден като президент на Българската федерация по тенис?
–Друго помня. Първия ден, когато станах капитан за купа “Дейвис” - след него не съм спал една седмица. Без заплата, без бюджет – не исках нищо. При мен идваха треньори: “Абе, ти ни разказваш играта, искай пари от тях.” Казвах им: “Какво да искам бе, момчета? Вижте, че няма пари. Дайте ние да си го направим”. Това е
най-ценният
ми първи ден
реална работа за
българския тенис
Впоследствие съм видял много. Бях и член на Управителния съвет. Имаше много хора, които милеят, както са милеели и преди 10 ноември. Ако кажем, че тенисът започва от нас или някой изобщо си помисли, че започва от него – това няма нищо общо с реалността. Бай Васил Младжов, бай Герман – Александър Димитров, след това функционерите Румен Сербезов, Иван Драганов и Пюзант Касабян, които изграждат най-хубавата база в Хасково, хората, работили във Варна в Морската градина, хората, работили в София, на Лъчезар Аврамов за зала "София" и кортовете "Академик", приносът на Иван Панев и д-р Михов в Пловдив... Мога цял ден да изброявам хора, работили със сърце и развивали тениса в България. Нека не забравяме, че дълго време тенисът беше неолимпийски спорт. Покрай баща си аз съм свидетел на събития още от края на 70-те години. Помня Универсиадата, помня турнирите “Волво Гран при”, помня турнира “София” на списание “Отечество” на кортовете на “Левски”, помня първите ракети “Престиж”, които получихме... Вървеше се градивно. Намираха се спонсори за някои наши тенисисти, които впоследствие станаха звезди. Никога не трябва да забравяме цялостната картина на развитието и хората, които са оставяли своите значими щрихи в нея. Впоследствие тенисът се разви много в посока физика.
През 90-те години ситуацията се промени изцяло. И ние от водещи във физическата подготовка станахме сред последните. А това вече бе основното. Заедно и с дисциплината, която пък вече е свързана с изпуснатото младо поколение, с липсата на примери от по-големите в клуба, на клубна атмосфера. През годините е правено много. И ние направихме доста. И като резултати, и като календар, и като инвестиции - най-много. Но не е достатъчно. Трябва да се надгражда.
–Какво планирате да бъде направено?
–Голямата работа на федерацията по тенис и на кадърните млади специалисти в нея в момента виждам в изготвяне на пълен регистър на клубовете в страната. 90% от тях са на принципа one man show – треньорът е и президент на клуба. Корт ли да прави, да вдигне концесията ли, да изгражда играчи ли, или да си издържа семейството? Няма как да стане. Нито ние можем да помогнем, нито министерството с много пари може да помогне. Трябва стратегическо мислене. Защото виждаме тенденция дори по-големи клубове в страната да закъсват. Ако в даден град има петима големи бизнесмени и има 20 спорта, те си избират кое да подпомагат. Не са задължени да инвестират само или точно в тениса. Тук е нашата работа. Затова се захващаме с изготвянето на регистъра, търговското представяне и стратегията на развитие.
И това е
мисионерска
работа
на Българската федерация по тенис. Но няма друг начин, иначе ще си се въртим в омагьосан кръг. Да, ще има резултати, ще се появяват единични случаи. Но стигаме дотам, че дадено момче или момиче няма как да стои в България, те няма как да се развиват. Смея да кажа, че спрямо настоящата ситуация сме направили чудеса – като календар през годините още от 2006 г., много фючърси, имаше и вътрешна верига. Но ние трябва да се фокусираме всички деца,
които имат
талант, да не
се изпускат
Към всеки да се подхожда индивидуално. Да се търси финансиране, за да се реализира в чужбина, а тук, на местно ниво, да може да поддържаме клубовете и те да имат точната стратегия. Няма да стане с магическа пръчка, но не може и да продължаваме да се въртим в кръг. Нито 100 000 лева повече или по-малко ще помогнат, нито трябва да бъде така. Но за един президент доброволец това си е като работа на пълен работен ден. В личен план, колкото и да съм свързан с тениса покрай баща си, майка си, сестра си, в един момент човек наближава 50 години, дал си е 15-16 години в администрация и развитие и тръгва да си направи и равносметка от тази всекидневна работа. То не бяха чалънджъри, то не беше безрезервна подкрепа още от периода ми като капитан за купа “Дейвис” - клубове за всеки тенисист, екипировка, безплатни тренировки. Имаше доста работа. Не съм го афиширал. Върнах се тихо от Америка през 1997 г. с ясната идея нещо да се промени.
Имаше различия в концепцията тогава – започнахме, замря и после трябваше да градим наново. Оформи се едно ядро, което не спира да работи, но вече започна да се изморява. Десетина бивши тенисисти, които са в ръководството, абсолютни доброволци, хвърлихме много усилия. И никой не го е правил, за да сложи нещо в джоба – напротив. За купа “Дейвис”, за “Фед къп”, за развитието на българския тенис. Правили сме турнир от Първа група за “Фед къп” с бюджет от 50 000 лева, като у нас играха 10 състезателки от първите 100 на света.
Връщайки се назад, виждам, че е било хубаво. Раздвижило е нещата. Но генерално, за да стане, трябва да се стигне директно до клуба.
- Какво точно е заложено в тази стратегия за директна работа с клубовете?
- Географията на тениса се разшири – имаме шампиони в Свиленград, шампиони в Дряново, шампиони в Търговище... Като малки се радвахме да се появят първите тенисисти от Банкя в средата на 80-те години, после от Средногорието. Бяха няколко центъра - Русе, Варна, Пловдив, Хасково, София... Сега имаме обширна география и задължителната следваща стъпка е
пълен анализ
и регистър на
клубовете
Благодарение на наш партньор и финансиране от него стартирахме прекрасната програма 3Т, която стана “Новите шампиони”. Набираме средства от приятели, от фирми. Това е програма, която трябва да се разраства, защото е наша директна инвестиция в бъдещето. И ето какви таланти имаме в нея – Адриан Андреев, Пьотр Нестеров, Катерина Димитрова, Денислава Глушкова, Стела Пеева, Йоана Константинова, Елизара Янева, Росица Денчева, Дария Радулова, Антъни Генов, Иван Пенев, Александър Василев. Трябва да я развиваме още в името на следващите имена, които ще попаднат в нея. Тези десетина-петнайсет таланти тренират абсолютно индивидуално.
Така стигаме и до може би най-важния момент, свързан с играчите - да се полагат много повече грижи при изграждането им, да им помагаме за избора на точните екипи, на места за подготовка, изборите на турнири. За целта трябва да има активни регионални структури.
Вече е време и за следващата задължителна стъпка – работата с клубовете. Да ги обучим, да бъдат и те сами по себе си продукт. Затова е толкова важен регистърът. Важните цифри са колко от некартотекираните са потенциални тенисисти, колко играят любителски тенис, колко играят един път в годината, колко по два пъти. Да се направи пълната картина, да се разбие по клубове, да се направят и индивидуални бизнеспланове, които съответните клубове да могат да следват. Разбира се, продължаваме да развиваме много добрите програми на БФТ - “Тенисът – спорт за всички”, “Новите шампиони”, тенис за хора в инвалидни колички, но най-важното е успоредно с това да бръкнем дълбоко в проблема, да закачим тениса за бизнеса и заедно с клубовете да работим за изграждането на тази система за бъдещето на нашия спорт.
Източник: https:www.24chasa.bg
