Изпращането на бившия шеф на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ) Пламен Георгиев за консул във Валенсия не е нищо извънредно или необичайно, а само затвърждаване на една практика, която съществува от десетилетия.
Неписано правило, вътрешнодържавен механизъм, за който винаги е имало политически и междуинституционален консенсус. Често разбирателството за такива назначения е негласно, но винаги е било факт, дори и за такива драстични казуси като посланическия пост на бившия главен прокурор Никола Филчев в Казахстан през 2006 г.
Последните
примери са от
миналата година,
когато двама
генерали -
шефове на
специални
служби, също
поеха по пътя на
дипломацията
Началникът на Националната служба за охрана (НСО) Ангел Антонов бе назначен за генерален консул в Санкт Петербург, а Драгомир Димитров, който шест години ръководи Държавна агенция “Разузнаване” (ДАР), пое поста на генерален консул в Мюнхен.
И ако за Димитров категорично може да се каже, че се върна в дипломацията, след като имаше опит в посолството в Берлин по-рано, то бившият шеф на държавните гардове замина за Русия на първа подобна мисия. И въпреки това никой досега не е изразил съмнение, че ще се справи. За Драгомир Димитров във външно министерство говорят с уважение за нещата, които само за броени месеци е свършил в Мюнхен, където освен много българи, има и сериозно количество дипломатическа работа, а генералът добре познава немската политика и нейните най-важни фигури.
Всъщност единственият досега доказан провал на механизма, за който стана дума, е мандатът на Никола Филчев. Защото бившият главен прокурор превърна цялата иначе дълго стикована процедура в абсолютен фарс и направи на пух и прах Виенската конвенция, напускайки Казахстан, когато му хрумне и без да уведоми никого, или пък като
вдигаше
телефона на
посолството с
думите: “Плод
и зеленчук”
Разбира се, случаят “Филчев” е трагикомично изключение, което обаче пак потвърждава правилото.
Кога и как държавата праща прокурори и генерали на мандати в чужбина? И на какво се дължи общото междуинституционално и политическо съгласие, че това е правилно? Защото наистина става дума за дългогодишна практика.
Генералите Димитров и Антонов в Мюнхен и Санкт Петербург далеч не са единствените бивши ръководители на тайни и специални агенции, които са зачислявани на мандат в задграничните мисии на България. Най-често като генерални консули, но не само.
Веселин Иванов, който в продължение на няколко години ръководи военното разузнаване на България, бе изпратен след освобождаването си от поста на дипломатическа работа като втори човек в мисията ни в Атина, а след това дори беше и временно управляващ посолството ни в гръцката столица. Там Иванов се чувстваше в свои води, защото преди това бе изкарал два мандата като военен аташе в Атина и посолската работа не му бе чужда.
В Гърция през есента на 2015 г. бе изпратен и бившият директор на ДАНС Владимир Писанчев. Той
стана генерален
консул в Солун
само няколко
месеца след
като оваканти
креслото на
началник на
контра-
разузнаването
- една от политически най-ангажираните специални служби в България.
Преди това генерален консул в Солун беше и друг именит шеф на ДАНС - Петко Сертов.
Тъй като през 2015 г. около името на Писанчев имаше много скандали и противоречия, наложи се тогавашният външен министър Даниел Митов да излезе и да обясни логиката на подобен род назначения.
“Това не е прецедент, хора, които имат необходимите познания и държавата е инвестирала в тях, не е проблем да заемат подобни длъжности”, коментира тогава Митов.
Външният министър оправда конкретно назначението на Писанчев и със сложната обстановка в Гърция по отношение на миграционните потоци и че това налага да се засили по всякакъв начин междудържавното сътрудничество, а Писанчев можел да бъде много полезен точно в тази област.
Всъщност именно в това се състои цялото обяснение защо прокурори и шефове на специални служби заемат точно такива дипломатически постове.
Работата на
консулите често
се доближава
до тази на
спецслужбите
и магистратите - работа с информационни и човешки потоци, правно-юридически казуси и т.н. Затова и по принцип по-голямата част от консулските служители, преди и сега, са в пряка връзка с правоохранителните органи и специализираните агенции.
Често пъти за консули в задграничните ни мисии се изпращат именно щатни служители на ДАР и служба “Военна информация”. Има и такива, които преди това са били на щат в ДАНС или МВР.
В генералните консулства и посолствата на България в съседните страни открай време са назначавани точно такива служители.
Още преди 1989 г. дипломатическите бройки в Солун, Одрин, Истанбул и другаде са се водили като щатни бройки не към Министерството на външните работи, макар формално Външно да командирова работниците там.
Дори през последните години се е случвало целият екип на Генералното консулство в Солун например да се състои изцяло от хора на службите - от първия до последния човек - някои бивши, други настоящи.
Има много просто обяснение защо се смята за подходящо бивши шефове на служби и държавни агенции с по-специфични функции да бъдат пращани именно за консули. Грубо казано, това е най-добрият начин, който държавата е измислила, за да се отърве от хора, които знаят много, без да ги оставя безпризорни, след като са напуснали отговорните си постове. В рамките на един дипломатически мандат, който може да трае средно около 3 до 4 години, оперативната информация, която тези хора са имали, губи давност. А междувременно те самите са натрупали години за пенсия.
Източник: https:www.24chasa.bg
