Синовете на владетеля са петима – Александър, Асен, „другият Асен“, Фружин и бъдещият цариградски патриарх Йосиф
Известните ни потомци на цар Иван Шишман са по линия на неговия син Фружин
Както разказахме в предишния епизод от тази поредица, на 3 юни в Никопол се проведе Национална научна конференция, посветена на 630-та годишнина от гибелта на цар Иван Шишман (1371-1395). Нека хвърлим поглед към онова, което знаем за личния живот на бележития български владетел и неговите синове.
Иван Шишман, синът на цар Иван Александър и втората му съпруга Теодора („Сара“), е роден около 1350 г. Имал е два брака – с българката Мария, сключен преди или в началото на управлението му. Към 1387 г. се жени за Драгана Хребелянович, дъщеря на сръбския княз Лазар. Първата му съпруга вероятно произлизала от болярска фамилия, но, както допуска проф. Йордан Андреев, е възможно да е “обикновена” гражданка. С други думи, подобно на баща си, може би взема за съпруга своя младежка „изгора“. При това явно е с „гореща кръв“ – още като юноша има незаконороден син, бъдещият цариградски патриарх Йосиф ІІ.
Какво знаем за децата на царя? Такива от брака му с Мария са Александър (приел исляма под името Искендер), Асен, Кераца, както и някои от “починалите деца”, споменати в Бориловия синодик без имената им. Имал е имал потомство и от сръбкинята, която като българска царица приема името Кира Мария. Сред тях е и “другият Асен”, споменат в Синодика. Подновяването на името означава, че първият Асен умира преди раждането на своя съименник, който е дете от царицата сръбкиня.
Да започнем с патриарх Йосиф II, първото дете на Иван Шишман. Не знаем коя е майка му, а той още млад приема монашеството в манастира „Алипу“ на Света гора Атонска. През 1393 г. е ръкоположен за митрополит на Ефес, а през 1416-а е избран за „вселенски“ патриарх в Константинопол. Йосиф ІІ е духовен водач, който в сериозна степен примирява противоречията по въпроса за връзките със Запада и буди заслужено уважение у католическите прелати. Заедно с император Йоан VІІІ Палеолог води православните делегации на събора във Ферара и Флоренция (1438-1439 г.), призван да обедини християнския свят срещу османската заплаха. Вече стар и болен, Йосиф умира на 10 юни 1439 г., месец преди подписването на унията между двете църкви. Гробът му е в църквата “Санта Мария Новела” във Флоренция. В лицето на Йосиф ІІ идеята за единството на католици и православни намира достоен изразител.
За личния живот на Александър / Искендер, роден най-вероятно след 1370 г., не знаем почти нищо. Интерес будят някои сведения, вкл. една новооткрита монета, изследвана от д-р Тенчо Попов. Както изглежда, Александър не сменя вярата си още през 1395 г., а продължава да пребивава в Никопол като османски васал. Другата възможност е да възстановява властта си след настъпилата през 1402 г. криза в османската държава. Към 1415-1416 г. владенията му са разменени с онези на айдънския бей Джунеид. Именно тогава Александър приема исляма. Както е известно, загива в бой с въстаниците на Бьорклюдже Мустафа през 1418 г. в района на Измир.
Фружин отдавна привлича вниманието на изследователите, още повече че следва пътя на своя баща като непримирим борец срещу османското завоевание. Проф. Николай Овчаров осъществи кратко теренно проучване на Фружиновата „столица в изгнание“ – градчето Липова в Банат, дн. Румъния. През 2013 г. тогавашният депутат на българската общност в румънския парламент – покойният Николай Миркович,– прие присърце идеята за археологически разкопки, която, уви, остана нереализирана. Сериозно внимание на Фружин обърна и доц. Петър Николов-Зиков в книгата си „Домът на Шишман“ (2021). Да не забравяме и музикантите от групата „Исихия“ с тяхната прекрасна балада за „цар Фружин“, която в YouTube има близо 150 хиляди гледания...
Фружин най-вероятно е извънбрачен. В самото му име, буквално „французин“, може би е загатнато „франкското“ потекло на майка му. След гибелта на Иван Шишман намира убежище най-вероятно във Видинското царство, после в двора на унгарския крал Сигизмунд. Заедно със своя първи братовчед, видинският цар Константин (1397-1422), Фружин воюва с османците през 1408-1413 г.. След смъртта на видинския цар през 1422 г. Фружин отново е в Унгария. Вече е възприеман като наследник на българската корона, тъй като цар Константин няма деца. През 1425 г. българският принц взема участие в похода на влашкия войвода Дан II и трансилванския войвода Пипо Спано (италианец по произход) срещу Дръстър (Силистра). През същата година крал Сигизмунд му дарява имението Липа (дн. Липова), за което вече стана дума, заради участието му в „... твърде тежки и успешни походи против турците, в които излагал себе си на смърт...“ През 1426 г. Дан II, Пипо Спано и Фружин превземат Видин, но не са в състояние да задържат града. По-късно Сигизмунд поверява на Фружин дипломатическа мисия в Албания, а през 1443-1444 г. „господарят на Загора“ (България) участва в кръстоносните походи на полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело (Варненчик) и Янош Хуняди. Уви, т. нар. „дълъг поход“ завършва катастрофално с битката при Варна на 10 ноември 1444 г. За пореден път царският син е трябвало да се примири с нерадостната съдба на България. От друга страна, Фружин надали е съгласен с претенциите на Хуняди да получи „кралството България“ за себе си. При това могъщият унгарски господар прехвърля вината за неуспеха на кръстоносния поход на „някои български князе“, най-видният от които несъмнено е Фружин.
Доскоро „историята“ на Фружин стигаше до едно сведение, че е починал в Брашов през 1460 г. С публикуването на османо-турския регистър на Видинския санджак от 1454-1455 г. нещата се промениха – в този официален документ присъства „княз Фрузин“ със синовете си Стоян, Стойко и Станислав! Според проф. Вера Мутафчиева изписаната с арабски букви титла е именно „княз“, а не познатата от други паметници „кнез“ (кмет), носена от местни първенци. Предвид на отношенията между Фружин и Хуняди, след 1444 г. „господарят на Загора“, вече около 60-годишен, изпада в немилост. Принуден да се завърне в България, постигайки компромис с османците, Фружин получава земи в района на крепостите Свърлиг и Пирот. Негова „столица“ вероятно е крепостта Темско при днешното с. Темац и известния Темски манастир. „Примирието“ на потенциалния български цар с османците не продължава дълго. Ако сведението за неговата смърт в Брашов през 1460 г. е достоверно, Фружин, вече след смъртта на Хуняди, се завръща в Унгарското кралство. Тогавашните българи са знаели за своя владетел, чакали са да „… разкъса робските вериги…“ и освободи „... бащин Търновград...“, както се пее в баладата на „Исихия“. В крайна сметка, текстът на Боянския поменик завършва с „Помени Господи, Фружина царя...“
Фружин е имал голямо семейство. Най-големият му син Шишман остава в Унгария, вероятно несъгласен със стореното от неговия баща. През 1454-1463 г., докато Фружин е още в Темско, в унгарски документи срещаме братята Михул (Михаил) и Ищван (Стефан) Бозяши, „синове на Шишман“. В грамота от 1464 г. заедно с Ищван е споменат и трети брат – Сандрин (Александър) Шишман, носещ името на своя прадядо цар Иван Александър. Сандрин е комендант на стратегическата крепост Северин (дн. Турну Северин), което свидетелства за доверието към него. Син на Сандрин е Филип Шишман, за когото не се знае нищо повече от името му. През ХVІ век се споменават Ищван, Радослав, Владислав и Ференц Шишман. Държим да отбележим, че Ференц загива през 1550 г. като командир на конен отряд при унгарските опити за отвоюване на превзетата от турците Липа – някогашната „столица в изгнание“ на прадядо му Фружин. През втората половина на ХVІ-то столетие в областта на Темешвар (дн. Тимишоара) се споменава името на Дюрма Шишман, най-вероятно син на Ференц. Иван Шишман е имал потомци и по линия на някои от другите си деца, но засега нямаме сигурни данни в тази посока.
Автор: Проф. Пламен Павлов
trud.bg
