Джанис Джоплин: „избраните умират привидно“
Представяте ли си я на 82? Може би Новалис е прав: избраните не си отиват — само изглежда така. Десетилетия по-късно дрезгавият тембър на Джанис Лин Джоплин продължава да пробива шума на времето, а песните ѝ още разтърсват онзи възел в гърлото, който наричаме истина.
Родена на 19 януари 1943 г. в Порт Артър, Тексас, в консервативно семейство (баща инженер, майка секретарка), Джанис отрано отказва да се побере в „подходящите“ очертания. В училище е мишена на подигравки — „грозното“, „странното“ момиче. Тя отвръща не с отстъпление, а с музика: блусът на Беси Смит и Биг Мама Торнтън, духовният заряд на Махалия Джаксън, суровият тембър на Лед Белли стават нейно убежище и огледало. Като тийнейджърка помага на бездомници; в университета в Остин носи дрехи втора употреба, рисува, пише, пробва се с блус банди — свободата е по-важна от приличието.
Истинският пробив идва в Сан Франциско с Big Brother and the Holding Company и експлозията на Monterey Pop (1967). Албумът Cheap Thrills (1968) превръща „Piece of My Heart“ и „Ball and Chain“ в химни на ерата. Следват Kozmic Blues Band, после Full Tilt Boogie Band, където гласът ѝ среща най-солидната опора. Постхумният Pearl (1971) увековечава „Me and Bobby McGee“, „Cry Baby“, „Move Over“ и ироничната молитва „Mercedes Benz“.
На сцената Джанис е вулкан — без остатък, без фалш. Извън сцената е ранима, самокритична, в битка със самотата и химическите ѝ заместители. На 27 — в онази рок митология на „клуб 27“ — смъртта я застига след фатална комбинация от хероин и алкохол. Триумфи и трагедии, но и ясното знание, че публиката я обича — може би повече, отколкото тя обича себе си.
Защо още е тук? Защото Джанис не беше просто глас — тя беше право на изразяване в женски род и в най-рисковия му регистър. Защото разшири рамките на блуса и рока, направи уязвимостта сила и превърна сцената в изповедалня, от която никой не излиза същият. Защото „Summertime“ в нейното изпяване е и лято, и буря; защото „Piece of My Heart“ е анатомия на любовта без защити.
Днес, ако беше на 82, вероятно пак щеше да ни кара да вярваме, че свободата струва повече от удобството. Но и така — без да е сред нас — тя продължава да пее. Избраните умират привидно; Джанис Джоплин просто си пое дъх между две вечни фрази.
Източник: dir.bg