В навечерието на Осми март се спираме накратко на “силните жени” в българската земя Македония през четиринадесетото столетие
Сръбските властели, поставени в Македония от своите владетели, обикновено се женят за представителки на местното българско болярство
Във времето на сръбското господство в историко-географска област Македония местното българско болярство, макар и в подчинена позиция, продължава да играе съществена роля в стопанския, обществен и културен живот. Изпратените в завладените земи сръбски властели нерядко се женят за представителки на местната аристокрация, а и сами поне донякъде се “побългаряват” под влиянието на доминиращата среда. Процесът набира сила след разпадането на т. нар. Душаново царство след 1355 г., когато се появяват редица локални държавици. За тогавашните византийски, сръбски и други автори местните господари са “български владетели”. В тази плетеница от владения, нетрайни съюзи, интриги и политически бракове неизменно “се мяркат” жени, понякога силни политически фигури.
Първа сред тях е царица Елена, сестрата на цар Иван Александър, която след смъртта на Стефан Душан (1331-1355) повече от десет години управлява Серската област. Нека се спрем на някои от по-видните господарки от онази епоха, които са изконна част от българския аристократичен елит. Повече за тях любознателният читател би могъл да научи от нашата книга “Първите дами на средновековна България” (2020 г.). Впечатляващ пример за “силна жена” е деспотица Марина, дъщеря на цар Смилец (1292-1298) и съпруга на деспот Алдимир/Елтимир, за която и друг път сме разказвали в “Труд News”. През 1321 г. със семейството си тя намира убежище в Сръбското кралство, където управлява нейният племенник крал Стефан Душан, от 1346 г. пръв сръбски цар. Повече за Марина научаваме от надписите в манастирската църква “Св. Георги Положки” при Кавадарци (дн. Северна Македония), станали известни след реставрацията на стенописите през 80-те години на XX в. Сръбският крал дарява Марина и сина є Иван Драгушин с обширни земи по р. Черна. Драгушин умира около 1340 г., а след печалното събитие Марина приема монашеството под името Мария, но продължава да управлява своите владения. Живее още дълги години, а в последните от тях е в царския двор на Душан в Скопие. Умира малко преди неговата смърт през 1355 г. и е погребана в Скопие - факт, на който обърна внимание проф. Николай Овчаров. Стефан Душан нарича Марина/Мария своя “истинска майка”, въпреки че тя е негова леля, а братовчед си Иван Драгушин - “мой истински брат”! От надписите в църквата при Кавадарци научаваме името на Анна, съпругата на Драгушин и снаха на Марина/Мария, за която обаче не знаем нищо повече.
Интересен пример за местна господарка е “госпожа Деница”, владетелка на земи край Скопие. За нея научаваме от ктиторския є надпис в църквата “Св. Никола” в с. Люботен през 1337 г. Много по-ярка е фигурата на “царица” Анна Мария, съпругата на Йоан Оливер - един от най-приближените до крал/цар Стефан Душан и съпругата му царица Елена сръбски властели. Още като “воевода” Оливер е женен за тази знатна “дама”, която според някои учени е родственица на Иван Александър и сестра му Елена. Получената от Оливер титла “севастократор”, по-късно и още по-високата “деспот”, изрично изисква близко родство. То може да бъде търсено единствено по линия на неговата съпруга, свързана с българската царска династия.
Сръбското царство, макар и в голяма степен формално, съществува до 1371 г., а негов владетел е цар Стефан Урош V (1355-1371), синът на Душан и Елена, който на свой ред е “три-четвърти” българин по кръв! През 1360 г. Урош се жени за влашката принцеса Анка Басараб, по-малка сестра на видинската царица Анна, съпругата на цар Иван Срацимир. Уви, сръбската царска двойка няма деца и това е краят на династията Неманичи. На преден план излиза Вълкашин Мърнявчевич, обявен през 1365 г. за “крал”, на практика независим владетел със столица Прилеп. Нещо повече, за наследник не само на Вълкашин в Прилеп, но и на сръбския престол, т. е. и на цар Стефан Урош, е обявен Вълкашиновият син Марко - Крали Марко от нашия фолклор. Елена, съпругата на Вълкашин, най-вероятно е от средите на местното българско болярство. След гибелта на Вълкашин при Черномен през 1371 г. тя приема монашеството с име Ефросина, но притежава самостоятелни владения в Дебърско и дори сече свои монети! Преди смъртта си (след 1377 г.) Елена/Ефросина приема велика схима (строг обет) под име Елисавета.
Елена е името и на сестрата на Вълкашин и Углеша, съответно леля на Марко. Тя е омъжена за Никола Радоня, син на севастократор Бранко Младенович, който тогава владее старопрестолния Охрид. През 1364 г. Елена умира заедно с двете си дъщери при поредното избухваме на чумната пандемия, погубила стотици хиляди хора в цяла Европа. След тази огромна трагедия Радоня става монах в обновения от него манастир “Св. Павел” на Света гора.
Отново Елена се казва и съпругата на самия “Крали” Марко (1371-1395). Тя е най-голямата дъщеря на Радослав Хлапен, владетел на Воден/Едеса, Бер/Верия и Костур/Кастория (днес в Гърция). Нейният първи брак е с византино-сръбския владетел Йоан Урош Дука Палеолог (1370-1373), господар на Тесалия. След смъртта му Елена се омъжва за крал Марко. Бракът, сключен по политически причини, явно е лишен от особени чувства... Напротив, Марко се влюбва в красавицата Теодора, жена на болярина Гъргур (Григорий) и я отнема я от съпруга є! Елена е отпратена обратно при своя баща. По ирония на съдбата “юнакът” от народния епос се оказва слабохарактерен човек - под натиска на своя тъст е принуден да приеме отново законната си съпруга. Нещастната Теодора не е “върната” на Гъргур, а изпратена като “гаранция” при Родослав Хлапен...
Твърде занимателен е случаят с Владислава, първата съпруга на бъдещия деспот Деян, още във времето, в което той е само “воевода” с владения в района на Куманово и планината Църна гора. С течение на времето Деян разширява властта си в районите на Велбъжд/Кюстендил и Земен. Произходът му не е изяснен, но ако е бил сърбин, важна роля за утвърждаването му в тези български земи е играела именно Владислава. Запазен е ктиторски надпис на “воеводицата Владислава” от църквата “Св. Богородица” в с. Кучевище, Скопско. След смъртта є през четиридесетте години на ХIV в. Деян сключва втори брак, този път с Евдокия, която за наша изненада носи титлата “царица”! Този брак води до истински скок в “кариерата” на Деян. Както изглежда, Евдокия е внучка на споменатия по-горе Иван Драгушин, съответно потомка на деспотица Марина и Алдимир, т. е. представителка на българските династии Тертеровци и Смилецовци, съответно, братовчедка на крал/цар Стефан Душан. При положение, че Душан официално нарича леля си Марина “истинска майка”, а Иван Драгушин - “истински брат”, явно Евдокия е възприемана като племенница на сръбския владетел. Това родство обяснява деспотската титла на нейния съпруг, която той не притежава по време на брака си с Владислава.
Ролята на Евдокия е отразена в редица грамоти. Тя надживява съпруга си и своя по-голям син деспот Иван/Йоан, като умира преди 1393 г. Както бе показано от проф. Христо Матанов, Доя, чийто портрет е запазен в Земенския манастир “Св. Йоан Богослов”, не е идентична с Евдокия - става дума за болярка, която заедно със съпруга си (погрешно смятан за деспот Деян), е господарка на местните българи. В надписа от Земен деспот Деян (името на Евдокия не се е съхранило) е посочен като сюзерен на въпросните български боляри, каквато е тогавашната практика.
С посочените личности съвсем не се изчерпва “списъкът” на господарките на македонските българи през XIV в., но за останалите ще разкажем в следващата статия от тази поредица.
Автор: Проф. Пламен Павлов
trud.bg
