В навечерието на Възкресение Христово деканът на Богословския факултет говори за ролята на миряните, за тихата, но реална промяна сред младите хора и за най-същественото – че Възкресението остава фундаментът, без който вярата губи своя смисъл.
В свят, който все по-често определяме като секуларен, въпросът за мястото на вярата звучи все по-настойчиво. Но дали проблемът е в „отдалечаването“ на хората от Църквата – или в погрешното ни разбиране за самата Църква? Според доц. д-р Ивайло Найденов, декан на Богословския факултет на СУ „Свети Климент Охридски“, отговорът е ясен: няма разделение между общество и Църква, защото всички ние сме нейна част. Истинската промяна не идва чрез модернизиране, а чрез лично участие, живяна вяра и осъзната духовна свобода.
В навечерието на Възкресение Христово деканът на Богословския факултет говори за ролята на миряните, за тихата, но реална промяна сред младите хора и за най-същественото – че Възкресението остава фундаментът, без който вярата губи своя смисъл.
„Ние сме Църквата – не я наблюдаваме отвън“
Един от най-често задаваните въпроси днес е как Църквата да достигне до хората, които стоят далеч от нея. Според доц. Найденов самата постановка на този въпрос е проблематична.
„Драмата е в това, че се опитваме да разделим Църквата и обществото като две различни страни. А всъщност Църквата е самото общество“, заяви той в интервю за БГНЕС.
Богословът подчерта, че решението не е в търсене на нови форми на „актуализация“, а в личната отговорност на всеки вярващ. „Това, което искаме да виждаме в Църквата, трябва самите ние да го правим, да го живеем и да го изразяваме“, добави той.
Особено важна е ролята на семейството. „Когато родителите са в Църквата, децата също ще бъдат въцърковени. Така пропастта, за която говорим, просто няма да съществува“, категоричен е доц. Найденов.
Тиха промяна: повече млади хора, повече участие
Въпреки често песимистичните оценки, доц. Найденов вижда положителни знаци.
„Забелязва се, че все повече хора пристъпват към тайнствата – към изповед и причастие. Това е обнадеждаващо“, сподели той.
Особено отчетлива е тенденцията сред младите семейства. „Все повече млади хора идват в храма заедно с децата си“.
Тази промяна обаче е по-видима в градовете. В малките населени места Църквата все още се възприема като пространство предимно за възрастните.
Истинската принадлежност към Църквата не е въпрос на самоопределение, а на участие в нейния духовен живот.
Образованието като мисия, не просто професия
Богословското образование днес продължава своята традиционна мисия – да подготвя духовници и просветители.
„Нашата задача е да подготвим образовани кадри за нуждите на Църквата – хора, които чрез проповед и служение ще достигнат до вярващите“, заяви деканът на Богословския факултет.
Наред с това се развиват и нови направления – от църковна музика до съвременни богословски изследвания и междурелигиозен диалог.
„Имаме специалност, която подготвя хора за диалог между религиите. Това е изключително необходимо в днешния свят“, разказа доц. Найденов.
Възкресението – основата на вярата и надеждата
Личният смисъл на празника остава дълбоко екзистенциален. „Ако Христос не беше възкръснал, нашата вяра би била напразна. За мен Възкресението е основанието да вярвам и да се надявам“, сподели доц. Найденов.
Постът и подготовката преди Пасха са време за вътрешен преглед. „Това е момент да си дадем равносметка – от какво сме свободни и от какво зависими“, добави той.
Именно тук идва и най-силното послание: „Възкресението е свобода – свобода от зависимостите и радост от победата над смъртта.“
Свободата не е абстракция – тя е духовен път, изминат чрез усилие, вяра и личен подвиг. „Остани с нас“ или „Нека ние да останем с Теб“
Доц. Найденов се връща към един евангелски образ – учениците по пътя към Емаус.
„Те казват: ‘Остани с нас, Господи’. Днес въпросът е дали ние да кажем това – или да кажем: ‘Нека ние да останем с Теб’.“
И добавя най-същественото: „Спасението е в близостта до Бога – независимо дали ще Го молим да бъде с нас, или ние ще търсим да бъдем с Него.“
В свят на съмнения и разпиляване, посланието на Възкресението остава непроменено – но отговорът на човека към него е решаващ. Не институциите, не формите, а личният избор да бъдеш част от Църквата определя дали вярата ще бъде жива.
И може би най-важният въпрос днес не е къде е Църквата, а дали ние сме в нея. І БГНЕС
