Доайенът от Народния театър дарява парите от юбилейния си спектакъл за млада актриса
Михаил Петров е роден на 8 октомври 1949 г. Негов полубрат от първия брак на майка му е Юлиан Вучков. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” през 1971 г. в класа на проф. Любомир Кабакчиев и вече 47 сезона е актьор в Народния театър. Освен като актьор, има над 20 постановки като режисьор. Участвал е в много филми, озвучавал е всичките мъжки образи на Шекспир. Носител на “Аскеер” за поддържаща мъжка роля. Женен, има син.
- Г-н Петров, преди дни отбелязахте 70-годишен юбилей. Как го отпразнувахте?
- Имах рожден ден чисто и просто. Аз не отдавам чак такова значение на тези неща. Театърът направи възможното да се отчете като събитие за Народния театър, но в края на краищата - една годишнина. Поредният рожден ден. По-добре беше, когато бях на 30 г., от една страна. От друга, е добре човек да го докара дотук, където съм аз сега. Дай Боже още да има.
- 5 представления с ваше участие са в програмата на Народния театър този месец.
- Да. Това са петте заглавия, в които имам участие в Народния театър. В четири от тях - актьорско, сериозни роли. А иначе мои постановки от тези 5 заглавия са “Обир” и “Един безумен ден”. Вероятно в много по-старите поколения е имало такива актьори, които са поставяли по 5 постановки, но в последните години... Да, има отделни опити, но пък 5 представления да си направил, е изключение. Сега специално за юбилея, и то на галавечерта, ще изпълня финалния монолог на “Фигаро”, много дълъг монолог, той е пиеса в пиесата.
- Играете го 35 г. по-късно...
- Да, играл съм представлението преди 35 сезона. Е, сега ще си позволя да изпълня само монолога на голямата сцена. Преди години то беше на камерна сцена - много сладурско, много го обичаха хората. Тогава го играехме под заглавието “Сватбата на Фигаро” и имаше по-камерен вид, а сега го играем със заглавието на първата му част - “Един безумен ден”. Така реших, защото смятам, че по-точно анонсира това, което се случва в сегашното представление на голяма сцена, и се радва на огромен зрителски успех.
- С този спектакъл подкрепяте младата актриса Вероника Янакиева. Защо взехте това решение?
- На моята възраст знам, че на човек не са му нужни чак толкова битови благинки и материалност. Може да се задоволи и със значително по-малко. Дадох си сметка, че няма да слагам вратовръзки тепърва оттук нататък (то не е и модерно, а ако се наложи - имам много). Цветята много бързо вехнат. Същевременно ще дойдат много гости, приятели, фенове, театрална публика. И повечето ще се чувстват задължени да ми донесат нещо, а нямам нужда от нищо. И това въобще не е демагогия. Имам нужда да съм здрав, да има работа, както има, слава Богу. И сметнах, че вместо тези хипотетични подаръци, които трябваше да получа, е по-добре да се направи нещо доста по-смислено.
- Как решихте на кого да ги дарите?
- То някак си дойде отгоре, от Бога. В един клип в ютюб, след като вече бях взел подобно решение, видях тази актриса Вероника Янакиева (тя се придвижва с инвалидна количка - б.а.) да изпълнява монолога от “Театър, любов моя” на Валери Петров. Бях толкова развълнуван. Вероятно съм и сантиментален човек. Тя и професията е такава. Но страшно се развълнувах и просто усетих интуитивно, че това е човекът, за когото трябва да направя нещо, свързано с моя юбилей. И така изкристализира идеята. Намерих си точното материално продължение. Нейното желание е да има лека, спортна количка, за да може по-спокойно да се превъплъщава на сцената. Аз я гледах в едно много интересно представление, много сериозно и хубаво - “Медея”. Видях и разбрах какво ѝ е нужно.
- Това е 47-ият ви сезон в Народния театър. Кой е най-яркият ви спомен от всичките тези години?
- Спомените са много, неминуемо е при толкова много сезони, които съм преживял и работил тук. Но като че ли “Един безумен ден” не само защото е най-пресен, но и защото появата му бе силно впечатляваща. Фактически това е последната ми режисьорска работа, която предизвика извънредно голям зрителски интерес.
За 22 представления спектакълът генерира 1 милион лева,
което в театралните измерения е изключително сериозно. Освен материалната страна в първите 4 месеца не можеше да се намери билет.
- Какви неща остават зад кулисите?
- Аз много съм се смял с колеги. Примерно в моя актьорски дебют, когато бях на 25 години, правехме “Хъшове” и Македонски се играеше от един колега - Георги Гайтаников. Той така разказваше как е преминал Дунава, че никога не можахме да разберем всъщност как го е направил. В крайна сметка се оказваше, че той просто е направил по-голяма крачка, преджапал е и си го е минал тоя Дунав, нямайки го за нищо. В онези години големи майтапи ставаха. Но поначало тогава животът в театъра беше по-колоритен. Особено големите артисти, старите, бяха страшни чешити. Те имаха изключително чувство за хумор, голяма част от тях - доста интелигентни хора. Те бяха страхотно интересни и много забавни. Театралният живот беше много по-театрален, отколкото е сега.
- Какво от тези качества на старите актьори липсва на новото поколение?
- Някак си присъствието им тук, в театъра, е по-мимолетно, нямат усещането за това какво представлява всъщност Народният театър. Голяма част от младите смятат, че след като са тук, това е едва ли не задължение на природата или на институцията. Почти не допускат, че е невъзможно те да не са тук. Докато това е огромна привилегия да присъстваш тук, в този храм на Мелпомена.
- Наскоро си направихте фейсбук страница “Михаил Петров юбилей”.
- Не съм я направил само аз, имах приятели, които много помогнаха.
- В представянето си в тази страница пишете: “Аз съм Михаил Петров. Актьорът, режисьорът, съпругът, бащата, дядото, тенисистът и т.н.” Наистина ли актьорът при вас е на първо място?
- О, при мен е така. Някак си е закодирано, генетично е до голяма степен. Моите родители - майка ми и баща ми, бяха актьори. Вероятно съм се лишил от други знания, които съм можел да придобия, и други възможности, които съм можел да реализирам, но от малък живея с мисълта, че това ще бъде моята професия. Тези серийки, качени на страницата, започват винаги с едно детенце от филма “Вятърната мелница”. Това детенце съм аз и бях на 10 години, когато снимах един от първите юношески български филми.
- Съпругата ви упреквала ли ви е някога за това, че заради професията сте ѝ липсвали?
- Всички съпруги или респективно съпрузи на актьори са до голяма степен онеправдани и са хора, които заслужават да им се издигне паметник за това, че търпят около себе си хора, свързани с актьорската професия, защото тя ги лишава от много неща.
- Имате син. Той пое ли по вашия път?
- Не, той по-скоро пое пътя на майка си, която е микробиолог, имунолог, вирусолог и от доста години се занимава с онкология. Тя не е типичен онколог, по-скоро се занимава с една ваксина с много сериозно въздействие и резултати. Но няма да се впускам в подробности, защото не съм много наясно и ще стане самодейна работа.
- Работите с много млади актьори, харесва ли ви?
- Съжалявам, че имам едно дете. То не остана време. И вероятно е компенсация, че сега работя с много млади актьори. Аз зареждам тях, а те зареждат мен, защото наистина от тях много енергия струи.
- Имате над 20 постановки като режисьор. Хоби ли е все още режисирането, или е нещо повече?
- Започна като хоби, но като направиш 20 постановки, вече не е. Но преди всичко аз съм актьор. Разбира се, с годините и зрелостта дойде по естествен път.
Ето сега имам 3 проекта, които вероятно ще реализирам, но единият е абсолютно сигурен - от пловдивската опера съм поканен да направя много специален мюзикъл, което ми е страшно интересно, защото е много различно от това, което съм вършил.
- Кой е мюзикълът?
- “Къмпани” - съвсем ново представление, което отскоро се играе и в Лондон и вече има страхотно много английски награди.
- В някои от постановките, които режисирате, и играете. Защо?
- Това са “Зимата на нашето недоволство”, “Пуканки”. Впоследствие се оказа, че е много тежка работа да присъстваш в представлението и да отговаряш за цялата организация. Бях се заклел да не го правя, но не можах да удържа на клетвата си.
- Тази страст се оказа по-силна ли?
- Знаете ли как стана това нещо? Преди около 30 години с Юри Ангелов, един от много добрите актьори на Народния театър, бяхме в една гримьорна и ми вика: Абе, Мише, ти защо не вземеш да поставиш нещо? Аз му казвам: “Абе, как ще поставя, аз съм артист все пак”. А той: “Не, бе, ти можеш, всички го усещаме”. Но казах, че още не ми е дошло времето. 30 години след това започнах да се занимавам с режисура. В младежките ми години бяхме много готина трупа тук в един момент. Аз имах добрия шанс да дойда в Народния театър, когато последният млад мъж актьор - Николайчо Николаев, беше назначен 10 години преди мен. Чувствах се доста самотен и не особено комфортно.
- Големи ли бяха очакванията към вас след тази 10-годишна дупка?
- Не знам за очакванията, но по-скоро не ми възлагаха този тип задачи, които на мен биха ми харесали и биха ме удовлетворявали. Не беше леко начало. Беше невероятен скок да се дойде тук тогава на това място, но след това времето, в което трябваше да си намеря истински мястото, не беше толкова кратко.
- Имате неколкостотин записа за БНТ и БНР, а и сте озвучавали всички мъжки роли на Шекспир. Как успявахте с толкова много работа?
- Това беше страховито - 8-годишен труд. Заедно с една много голяма българска актриса и изключителен човек - Мария Русалиева, съдбата ни събра професионално и житейски (станахме близки приятели). Това беше продукция на Би Би Си и записахме 37-те пиеси на Шекспир. Тя записа всички женски роли, а аз - всички мъжки. Разбира се, мъжките персонажи са десетки повече от женските. И за двама ни беше изключително трудна, но много сладка работа. Слава богу, има още живи хора, които помнят това събитие. Но тогава много се гледаше телевизия, телевизионен театър. Тази рубрика на БНТ беше страхотна. Събираше и млади, и възрастни хора. Беше в понеделник, когато е почивният ден на театрите, и хората можеха вкъщи да гледат много хубави постановки.
Източник: https:www.24chasa.bg
