Треньорът, който обедини цялата нация, изгради не просто шампиони - създаде семейство, воини, които играят не за себе си, а един за друг. Италианец по паспорт, но вече българин по сърце - Джанлоренцо Бленджини, или просто Кико.
Привързан е към този прякор, защото го свързва със семейството си. "Моята баба ме наричаше така, когато бях съвсем малък, въпреки че няма нищо общо с моето име Джанлоренцо. Сестра ми, която е по-малка от мен, започна да ми казва така и го разпространи в училище и във волейболния клуб, в който играехме. Със сестра ми, която много обичам и която е един от най-важните хора в живота ми, заедно с моята съпруга, дъщеря ми, моето семейство. Много съм много горд да ме наричат Кико", разказа Бленджини.
Казва, че е повярвал, че може да се изгради отбор, който да бъде амбициозен и да постигне големи цели. „Може би не толкова бързо, колкото се случи, но всичко започна от това, че видях група млади играчи, която имаше не само амбицията, но и реалния потенциал да се класира за следващите олимпийски игри", сподели треньорът.
Познава част от играчите от младежките формации, които през годините са показвали добри резултати. „Казах си, че ако работим по определен начин и избираме правилните хора, можем да изградим нещо важно. Всеки от момчетата има своята лична цел, но тя може да бъде постигната само чрез отбора. В нашия спорт никой не успява сам. Трябва да обичаш отбора, защото той е пътят към личните ти мечти. Волейболът е спорт, в който ръстът е от значение, отскокът е от значение. Технически е изключително сложен. Ние избрахме тези момчета не само заради спортно-техническите им качества, но и заради чисто човешките им качества. Заради техния характер. Това е група от изключителни личности - не само спортисти. Искам момчета, които са готови без "но", "ако". Без "ама аз съм свикнал така" или "по-добре е да го правя по мой начин". Те казват: "Какво трябва да направя? Ще го направя и ще дам всичко от себе си. Не знам дали ще успея? Никой не знае, но това е част от процеса. Всяко подобрение минава през неуспехи. Отново и отново, докато успееш", заяви Бленджини.
Момчетата в националния отбор са хора, които не се отказват, смята той. „Ако не успяват, пробват пак. Ако е горещо - тренират на жега. Ако е студено - тренират на студено. Тези момчета не се нуждаят от допълнителен натиск, защото те самите са много амбициозни. Затова трябва само да им дадем правилните инструменти и нужното спокойствие, за да дадат най-доброто от себе си. Този едномесечен лагер в Пазарджик миналото лято беше ключовият момент. Условията бяха много добри, но имаше един сериозен проблем: температурата. Беше наистина изключително горещо лято. Ние нямахме състезание, за което да се готвим. Просто тренирахме, опитвахме се да се подобрим, без да ни чака европейско, световно или каквото и да е първенство. А те тренираха така, сякаш утре имат финал. И то при условия, които бяха наистина тежки. Това остави траен отпечатък у мен. Беше знак, че тези момчета наистина притежават всичко необходимо, за да успеят. Не знаем докъде ще стигнем, защото в спорта не можеш просто да "решиш" да спечелиш. Можеш да решиш да си по-добър, да се развиваш... но почти нищо друго. Само едно можеш да контролираш: колко ще се раздадеш днес. Всеки ден в залата можеш да избереш да се раздадеш - и това никой не може да ти го отнеме. Това е важното. И точно към това се стремим", заяви треньорът.
Казва, че не налага много правила. „Опитвам се да споделям с момчетата защо определени неща са важни и разчитам на тяхната отговорност. Връзката между треньор и играч се гради на доверие. Често си мислим, че ще убедим младите с думи, но всъщност ги убеждаваме с поведението си. Не мога да искам от тях неща, които сам не спазвам. Не мога да искам да са точни, ако аз закъснявам. Не мога да ги моля да не ползват прекалено много телефона си, защото изразходва нервна енергия, а същевременно самият аз да съм непрекъснато с телефона в ръка. Така бих загубил доверието им."
Финалът е бил повече от емоционален за него, защото той е треньор на този италиански отбор цели 7 години. „Много от момчетата от другата страна на мрежата аз съм ги въвел в националния тим. Връзката ми с тях е не само национална, а и лична, емоционална. Това е една от най-големите ценности на подобни турнири - не само спортът, а човешките взаимоотношения между хората. Дори и да сме съперници - накрая всички сме в една лодка. И това е много, много приятно", споделя Бленджини.
