Защо регистърът за педофили у нас още е формален, защото никога не виждаме лицата им, защо получават цинично ниски присъди
Ако едно дете расте в здраво семейство, няма как интернет да му окаже необратими последствия, довеждайки го до агресия
Бруталното убийство в Пловдив доведе до ожесточени дискусии, обиди, заплахи, възмущение, яд, ужас и разбира се, политически оцветени обвинения. Няма никакво съмнение, че това е един от най-бруталните случаи на групов побой, довел до смъртта на жертвата.
След като и съдията по делото - Петко Минев, даде интервю, разкривайки зловещи подробности за мъченията, на които е бил подложен Георги Кузев, случаят придоби необичаен за родните ширини развой. Нито поведението на младежите е обичайно, нито жестокостта им е обяснима, нито все по-притеснителните обстоятелства, които излизат с всеки изминал ден - говори се, че са част от доста по-голяма група, че това не е първата им жертва (първият убит е, но и преди са упражнявали насилие).
Но и въпросите без отговори стават все повече - появилите се чатове между примамката (една от момичетата) и Кузев истински ли са; ако не са, какво е съдържанието на кореспонденцията между двамата; защо снимат всичко, след като подобни записи ги уличават; наистина ли говорим за завършени садисти, въпреки крехката им възраст; какви са родителите; употребяват ли забранени субстанции, били ли са надрусани; секта, изпълняващи сатанински ритуали ли са; неонацисти ли са; от колко време действат на територията на Пловдив (и там ли само), и т. н., и т. н.
И за пореден път, измествайки основните въпроси - защо се стигна дотук, къде са властите, къде са родителите, защо повсеместната апатия ни е завладяла дотолкова, че реакцията ни се изчерпва единствено с все по-агресивни постове и громене на врага (врагът е този, който не е на нашето мнение), случилото се беше политически оцветено.
Според някои, съдейки и по жеста (ръка, свита в юмрук с пречупен палец, известен като „Жестът на Тесак“) на групата, говорим за неонацисти, повлияни от руския такъв Максим Марцинкевич. Всички от групата са направили този знак. Тази „визия“ произлиза от руското неонацистко и ултранационалистическо движение „Оккупай Педофиляй“, създадено през 2012 г. Бащата на момичето, подмамило Кузев, се оказа, че има проруски убеждения, доста цветист език и странни постове. Впоследствие той изтри профила си от Фейсбук.
Отново в тази посока последваха и обвинения срещу друг ловец на педофили - Ален Симеонов, чийто възгледи били близки до тези на „Възраждане“, бил срещу бутането на Паметника на Съветската армия и т. н.
Започнаха да се появяват и откроени фейкове - като снимка на майката на момичето - примамка, до която беше добавено руското знаме.
Не закъсня и ответният отговор - от другата страна заявиха, че Марцинкевчи е заловен именно от руските власти, а пък членове на неговата организация бягат в Украйна и стават командири на нацистките бригади, воюващи на фронта, следвайки заветите на идеолога на украинското националистическо движение Степан Бандера, който е обвиняван във военни престъпления и етнически чистки, масови убийства на цивилни и съучастие в унищожаването на евреи.
Въобще, опитите всяко престъпление, случващо се у нас, постоянно да бъде адресирано към врага с партиен билет, измества фокуса от същинските проблеми, още повече от разрешението им.
Същите, но с обратен знак, преди две години, бяха реакциите след като Габриела Славова-Пеева уби съпруга си Пейо Пеев, и се оказа активистка на ПП, присъствала на учредителното събрание на партията, била и в бургаската листа на партията през 2021 г.
Няма оправдание за подобни действия, но важен въпрос е защо Кузев е отишъл на среща с представила му се за 15 годишна. Дали наистина не е бил педофил. А и въобще, още по-генералната тема, защо регистърът за педофили у нас още е формален, защото никога не виждаме лицата им, защо получават цинично ниски присъди. И колко ли хляди деца вече са завинаги дамгосани от такива изверги. Може би, след години те стават и ще станат насилници и убийци, като тези от Пловдив.
Освен недоумение как всяка трагедия веднага бива превърната в острие срещу политическия опоненет, тези реакции са показателни, че масата повече се вълнува да докаже, че най-същественото е политическата окраска, без реално да се интересува има ли и каква може да е превенцията сред по-зачестяващите случаи на насилие, в които са намесени подрастващи. Активно се включиха и политици, лидери на партии дори, които с нескрито самодоволство пишат дълги и напоителни статуси, в които ни казват - „виждате ли, реториката на еди коя си партия е виновна; еди кои си политически пристрастия водят до такива брутални престъпления“.
И така до следващото престъпление. О, чак такова никога не е имало досега, ще скочи някой. Но няма да е прав. Няма да е прав, защото в този случай, и заради заснемането на издевателствата над Кузев, и заради интервюто на съдията (което действие впрочем е доста необичайно и също буди редица въпроси. Родните ни съдии винаги досега отказват да говорят, обяснявайки, че така биха опорочили действията и решенията си) беше напълно осветлен. Кой знае в колко други, за които дори не сме и чували, има потресаващо насилие.
Достатъчно е само да се сетим за хилядите пребити, изнасилени, а някои и убити, беззащитни старци по селата. Дали сексуалното насилие над 90 годишната баба, извършено от 15-20 годишен питекантроп от малцинствата също не би доведло до позиви за повръщане у всички, ако разберем подробности?
Но всяко чудо за три дни, за съжаление. И всяко чудо е чудо, само докато обслужва нечии интереси. Надали някой помни убийството на 14-годишната Маргарита Гергененова, извършено през 2004 г. Убийците са нейните приятелки (и наборки) Мария Дръндарова и Антония Матева. Нанасят удари с бухалка, след което повече от 30 минути (!) я душат, докато тя отчаяно се съпротивлява. Тридесет минути агония, а едни от последните думи на момичето били: „Искам да се върна при мама, да живея“. Е, да, не е било документирано, но надали някой нормален човек би издържал и минута на такива кадри.
После я събличат по бельо, прибират дрехите в найлонова торба, увиват тялото в чаршаф и го качват на тавана, където го набутват в отдушника на асансьорната шахта. Доволни, продават и мобилния телефон на Маргарита, за да изкарат някой лев... Двете много отдавна са на свобода и живеят необезпокоявано.
А през 2004 година Тик-Ток няма. Споменавам го, защото масовите призиви за забрана на достъпа на непълнолетни и малолетни до това и други приложения, са разумни, но не достатъчни. Ако едно дете расте в здраво семейство, няма как интернет да му окаже необратими последствия, довеждайки го до безмилостна агресия.
През 2001 г. пък няма дори и Фейсбук. Същата година непълнолетните тогава Ивайло Гладников и Георги Стоянов системно изтезават 3-годишния Адриан, който вследствие на това развива трайно интелектуално изоставане. Детето е оставено от самотната си майка на съседите тийнейджъри за гледане за дълъг период от време, докато тя работи. Това е един от най-тежките случаи след 90-те, но поради едва навлезлия интернет, остава просто новина в печатните медии, а подробностите, които излизат наяве, са много малко. Споменава се за гавра в продължение на седмици и месеци, нечовешки физически и психически тормоз, включително пребиване, горене с цигари, душене и връзване. Гладников и Стоянов вероятно вече отдавна са родители, а на какво са подложени собствените им деца, можем само да гадаем.
„Новият Адриан“ е наречен друг покъртителен случай от 2015 година, когато в „Зона Б-19“ 18-годишните Патрик Първев и Александър Донов почти убиват отново 3 годишно дете - Христо. Той е приет в „Пирогов“ в кома и с опасност за живота, но за щастие лекарите успяха да го спасят и той се възстановява физически. Майката е класическа музикантка, която заминава на работа в чужбина, като поверява детето на бащата на Александър, но вместо него, момчето е „гледано“ и изтезавано от Патрик и сина му. През 2017 г. съдът ги осъди на по 6 години затвор за опит за умишлено убийство. Извършителите вече са свободни...
И колкото и да е лесно, не можем да се оправдаем само с влиянието на социалните мрежи, нито можем да обясним подобни прояви само с телефоните и съдържанието, което децата гледат. Защото, за съжаление, последният случай в Пловдив не е изолиран. Злото, садизмът, агресията и тежките патологични прояви винаги ще съществуват. Въпросът е как едно общество ги разпознава навреме, как предотвратява ескалацията им и как реагира, когато вече са се случили.
Трудно е да намерим нещо положително след подобни трагедии, но може би е, че все още реагираме потресено. Все още не сме свикнали с подобни ужаси. Но потресът сам по себе си не е решение. Той трябва да води след себе си разговори за превенция, за психичното здраве на децата, за насилието, за ролята на семейството, училището и институциите, за това какви механизми имаме, за да разпознаваме опасното поведение преди то да се превърне в трагедия.
А не вместо да дефинираме правилно проблема и да търсим конкретни промени, да превръщаме всяка трагедия в партийна битка, надпревара кой е по-лошият, кой е виновен и кой може да извлече повече политически дивиденти от чуждото страдание.
Автор: Виктория Георгиева
trud.bg
