Този текст е лишен от елементарен смисъл, лишен е от случка, лишен е от всичко, което би трябвало да представлява литературата
Прочетох разказа "Урок по японски" на Виктория Бешлийска, даден за преразказ на непознат текст на изпита на учениците в седми клас.
И тук ще направя отчаян опит да го преразкажа, а бога ми - заклевам се, че ако умея нещо, то е да преразказвам неща.
ПРЕРАЗКАЗ
"Момчето Антон, което е с качулка на главата стои редом с баща си във фоайето на хотел, когато май съзират японци - вероятно японски туристи. Бащата на Антон му казва да иде и да се запознае с тях и да каже нещо на японски, но Антон много се срамува и не иска.
Когато бил малък, Антон получил за подарък детска книжка с картинки на зайче, където били нарисувани и йероглифи, които били много впечатляващи. Антон толкова харесал йероглифите, че баща му го завел при един японец, който да го учи на японски. Според Антон японецът Гоку бил много възрастен, защото бил приведен и малко сгърбен, живеел само в една стая и отглеждал непознати цветя на перваза на прозореца. Нямал никакви мебели в тази стая, затова сядали на пода.
Антон обаче не обичал да се запознава с непознати хора и макар и сестра му и майка му да посочили къде са японците, той не искал все пак. Много засрамен си нахлупил качулката на главата и се върнал в хотелската стая, но почти не спал цяла нощ.
На сутринта във фоайето Антон отново видял единия японец и му казал на японски, че той е Тони, на тринадесет години и му е приятно да се запознаят.
Семейството на Антон страхотно се впечатлило."
ТОВА Е, ХОРА! ТОВА Е РАЗКАЗЪТ!
А повярвайте - много, ама много съвестно го преразказах.
Този текст е лишен от елементарен смисъл, лишен е от случка, лишен е от всичко, което би трябвало да представлява литературата.
И ако е вярно, че е написан специално по поръчка на Министерство на образованието и някой там го е одобрил, то трябва да забравим всяка мечта за повишаване на качеството в образованието. Просто няма никаква, ама НИКАКВА надежда.
Как деца, които са били цяла година на изнурителни частни уроци, готвени отново и отново за това да покрият стандартите на изпита да бъдат убедени, че някой открито не се гаври с тях?
Сега ще преразкажа разказа не като за изпит, а като същинско съдържание:
"Някакво дете е със семейството си в някакъв хотел и макар момчето, чието име е Антон някога да бил взимал някакви уроци по японски, като вижда японци не успява да каже и дума. На следващия ден събира кураж и си казва името."
Цялата ни образователна система бавно, методично и неотклонно тика родителите към търсене на алтернативни форми на образование и към спасение от държавно установените идиотщини.
Домашното училище изглежда все по-удачно спасение и грамотните, образовани и активни родители ще намират начини децата им да се учат с вдъхновение и чрез реални специалисти. Ще плащат и ще знаят защо го правят.
Тъжно ми е за всички седмокласници, които е трябвало да прочетат тази глупост и на всичкото отгоре да я преразкажат!
Любовта към книгите, любопитството към познанието повече от всякога лежи на раменете на родителите и на семейството.
Дори най-елитните училища нямат механизъм да се преборят с институционалната несъстоятелност.
