На 84-годишна възраст почина големия поет Любомир Левчев. В стиховете си той често описваше смъртта. Прочетете:
Смъртта, препускаща на бледен кон
Бележки по белите полета на един каталог от изложба
Търнър е можел да рисува, както си поиска.
Да, той е можел да рисува като Рафаело Санти –
далечни сини хоризонти
с надеждно сини небеса…
Да, той е можел да рисува като малките холандци –
земя,
вода…
и слънчевите странности.
Да, той е можел да рисува замъци
в развалини и сладостни растения,
като Вато.
И да остава
самият Джоузеф Търнър…
Ще кажете, че всеки може да рисува,
тъй както вече някой преди него е успявал.
Не е тъй проста тази работа!
Защото Търнър
е можел също да рисува като импресионистите,
още преди самите те да се родят.
Търнър е можел да рисува
като Матис…
и като нас…
(Това, разбира се, не е голяма чест,
ала е трудно обяснимо.)
Като че ли не той, а нещо друго е изисквало
да се рисува тъй
или пък другояче.
Като че ли
ние рисуваме
светлината
на историята,
а той рисува
историята
на светлината…
И затова не го засягат нашите съображения.
Не ми е ясно как се е отнасял той към политиката.
Рисува много пъти битката при Ватерло.
Ала не се разбира
това победа ли е или поражение.
Накрая
той рисува своите любими морски бури.
Рисува своите мъгли любими…
И внезапно –
скелета
или смъртта, препускаща на бледен кон!…
* * *
Картините, които най-много приличат
на днешните,
това са лудите етюди и ескизи
за бъдещи картини.
Нещо ескизно има в нас и в нашто време.
Надраскани сме ний
върху хартията на прехода.
Съдбата ни прилича повече на подготовка за съдба,
на опит…
Изтриват ни.
Изстъргват ни със ножа.
И ни започват отначало.
Художникът не си постига идеала.
И подвиг е да издържиш!
Но ний ще издържим!
Защото
кръвта ни е цветът основен
върху палитрата на времето, все още.
И нашите сълзи – едничкият съединител.
А съвършенството ще тържествува ли все пак?
Ще бъде ли завършена онази композиция мечтана?
И кой ще се любува на хармонията нейна?
Кой ще ни съзерцава?
Когато ний ще бъдем само облак прах
подир смъртта, препускаща на бледен кон.
1984
Коледа
Смъртта дойде на Рождество
в два и полoвина през нощта.
С отвъден вой я поздрави
обреченото вече мое куче.
Дотичах бос и сънен и прозрях
стояха черни той и Тя,
два мрака със сияйни зъби.
Преди тринадесет години
с червена панделка на шия
едва прогледнал и ме близна
като за клетва звяра Вярност.
Напразно му избрахме име Гай.
(Не Цезар като всеки втори пес.)
Съдбата си не е прекръстил никой
дори след възродителен процес.
Отучихме го да пикае в моите обувки.
И го приучихме великодушно
с храната наша да се храни.
(По правилото на доминиканците
каквото господарят, туй и кучето!)
А тъй отдавна вече ний се хранехме с отрова!
Изял е моята вечеря моят Гай.
Напразно молиме: Прости му, Смърт!
Защото той е знаел какво върши.
Умряха най-напред краката му
и падна.
Погледна ме с огромните си кучешки
говорещи очи:
Не си отивай! Гледай ме докрая!…
И страшно изръмжа. И пак захапа мрака.
Накрая целият приличаше
на някакво извадено сърце,
което бие хвърлено на пода.
Седях до него и държах
издъхващата морда.
А пяната изстина и престана да трепери.
Тогава трябваше да се отвори
вратата на балкона,
както искаше поетът…
В девет часа мъглата се разрежда.
Кълвачът чука по тополата изгнила,
като че ли кове ковчег.
А Гай
лежи увит
в свалената от кухненската маса мушама.
Като свален от кръста.
Пиета!
Аз и художничката непохватно
копаем гроб. В този крив свят
едва намерихме лопата права.
От корени земята пука.
На дъното ръждясал ключ намирам.
Захвърлям го небето да отключва.
А кучето…
А Верността
напъхваме с последни сили
в тази ключалка кална на небитието.
От къщите съседни
през пердета плетени надзъртат
очите на бдителността.
Ще бъде съобщено, че съмнителни лица
укриват труп или съкровище.
Ще разкопаят. И, по дяволите! Нека!
Щом е такава ориста
на всички фараони, цезари, водачи
и рицари на верността…
Вали суграшица. Замръзнали сълзи
на кучешките ангели. Дано все пак
натрупа и покрие гроба,
маскиран с клони като вълча яма.
Философствам:
Вълкът е кучето на боговете.
Вълкът е куче вярно на умрелия стопанин.
А може би човек е бог с умряло куче.
Завършва празникът с елхите лъчезарни,
с подаръците, с прошките коварни…
Но и на Коледа настъпва час, когато
самотници разхождат кучета
под клоните неукрасени.
Забравени даряват спомени.
Потиснати освобождават
човека от световната държава.
А аз вървя през гробището за приятелства.
Разхождам аз само една душа на куче.
Тя тича превъзбудена.
Тя души храстите.
Но няма начин да остави своя знак.
При мен се връща, но не може да ме близне.
И аз не зная как
да я погаля…
А от площада идва вечерна манифестация.
Към телевизията се отправя и скандира:
„Долу правитеството!“
„Долу БКП!“
„Смърт на поетите, които пишат за души на кучета!“
Смърт!
Смърт!
Смърт!
Res, non verba!
1994
Аз, който не избягах от Помпей
Смъртта е тайнство. Страх… Но край – едва ли.
Земната люлка в пустотата ме люлей.
И чувам сферите кристалните сигнали
аз, който не избягах от Помпей.
Преди разкопките да ме разкрият
свит като ембрион, тих, вкаменен
аз просто устоях срещу стихиите.
И забравимото се вкопчи в мен.
Аз гледах как вий бягате надолу
към лодки и спасителни лъжи.
Окрали храмовете, вий се молехте
грехът на чужда памет да тежи.
Човеци. Зверове… Изчезна всичко.
Как хубав бе пустинният Помпей!
При мен останаха две-три тревички.
И слава допълзя като злодей.
Смениха Бог. Проучиха Вулкана.
Градът развратен станал е музей.
И само аз при себе си останах
аз, който не избягах от Помпей.
1994
Източник: https:www.24chasa.bg
