Можете да откажете на човек обич или заем, но ако той иска да се бие, вие сте длъжни да му окажете такава любезност.
Финлей Дан (1867–1936 г.) – американски журналист и хуморист
В „Речник на българския език“ думата „конституция“ е обяснена като: „Основен закон на държавата, който определя нейното обществено и държавно устройство, избирателната система, правата и задълженията на гражданите“.
Като се отърсим от зомби атаките срещу съзнанието ни, че понастоящем действащият основен закон у нас е най-демократичния му вариант, откакто изобщо България притежава конституция, то нека, за да подложим на проверка това твърдение, да приложим метода, открит още от древните гръцки философи, а именно, че истината се познава чрез сравнението.
Логично във всички конституции на постсоциалистическите държави, приети през т. нар. „преходен период“, по-значително внимание в сравнение с предишното законодателство се отделя на основните права и свободи на гражданите.
Тази тема в международния политически дискурс беше направена централна – макар и строго избирателно: по отношение на социалистическите държави, като бяха изключвани диктаторските проамерикански режими, – от официалната администрация на Съединените щати след инаугурацията*** през м. януари 1977 г. на Джеймс (Джими) Ърл Картър като американски президент.
Критичната компания относно правата на човека, насочена срещу социалистическите държави, не бе със случайно избрана тематика. Напротив. Целта беше, първо, да бъде дефокусирано вниманието на населението в тези страни от реалните колективни социални права, които притежава, и чрез които неговата социално осигуреност превъзхожда гражданите на капиталистическите държави, а именно: неплатено здравеопазване от страна на пациентите, също и всички нива на образование от получателите на тази публична услуга, силно дотирани от страна на държавата многобройни стоки и услуги, например книги, вестници и списания, билети за културни прояви; таксите за ползване на учрежденски почивни станции и тези на профсъюзите и т. н. Същевременно пропагандната кампания за правата на човека акцентираше върху тезата, че индивидуалните права и свободи на отделните личности в т. нар. „социалистически държави“ са силно ограничени. Като например свободата на придвижване извън територията на дадена страна, свободата за информация и пр. Въпреки, че именно Съединените щати десетилетие след десетилетие след революцията в Куба, свалила диктатора Батиста от власт, но и национализирала американската собственост там; ограничаваха посещенията на своите граждани в островната държава. Същата ограничителна мярка беше неотклонно прилагана и спрямо други страни като Китай, Виетнам, Корейската народнодемократична република (КНДР). И то не от кого да е, а точно от официалните власти на държавата, имаща претенцията да бъде „еталон за свобода и демокрация“.
Отделянето в конституционното законодателство на постсоциалистическите страни през т. нар „преходен период“ на по-значително внимание в сравнение с предишното законодателство на основните права и свободи на гражданите – поне пропагандно – е напълно естествено и лесно обяснимо, ако бъдат взети под внимание две обстоятелства. Първо, това, че преходът от която и да е тоталитарна авторитарна или друга подобна на тях система към дадена демократическа (не на думи, а на дело) или към псевдодемократическа система, по необходимост трябва да бъде придружен с реално или пък (което нерядко се случва) формално деклариране на основните права и свободи. Преходът от социализма, или по-точно от псевдосоциализма, тоест социалната реверсия****, поради политически и идеологически цели, често бива отъждествявана със система от обществени отношения, основани на принципа на демокрацията. А, второ, разширението на правата и свободите на гражданите се явява за световната цивилизация напълно естествен и исторически обусловен процес.
В научната литература напълно оправдано се подчертава това, че „процесът на историческо творчество на човека в значителна степен зависи от обема на неговите права и свободи, определящи неговите социални възможности и блага, осигуряващи характера на жизнената дейност, системата от връзки, взаимодействията, отношенията между хората в обществото“. Напълно справедливо се твърди още ,че „културният прогрес в обществото е невъзможен, ако той не внася принципиално ново в положението на личността, ако човек не получава с всяка нова степен на развитие минимум свобода, макар и класово-исторически ограничена, но все пак разширяваща се от една обществено-икономическа формация към друга“.
Фактически всяка конституция, приета в постсоциалитическите държави през преходния период, съдържа в себе си отделна глава или даже раздел, посветен на основните права, свободи и задължения на гражданите. Принципно важен проблем с правата и свободите през т. нар. „преходен период“ е, че те биват широко – а и шумно! – декларирани, но не винаги са гарантирани и биват реализирани.
Най-важното, убягващо от вниманието на гражданите в постсоциалистическите държави – поради непознаването в детайли на основните им закони, – е, че в конституциите им, в сравнение с предишните, не само бива провъзгласен по-широк кръг от права и свободи на гражданите, но и по-открито и разгърнато биват определени техните ограничения.
Ето, в новоприетата „демократична“ конституция на България, е налице чл. 57, ал. 3, съгласно която: „При обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите, с изключение на правата, предвидени в чл. 28, 29, 31, ал. 1, 2, 3, чл. 32, ал. 1 и чл. 37“.
Извън обсега на ненарушимите права и в случая на прилагане на чл. 67, ал. 3, обаче остава цял комплекс от твърде съществени и базисни права, които могат да бъдат нарушавани. Между тях са чл. 30 от основния закон на България, с неговите две алинеи, а именно: ал. 1: „Всеки има право на лична свобода и неприкосновеност“, както и ал. 2: „Никой не може да бъде задържан, подложен на обиск или на друго посегателство върху личната му неприкосновеност освен при условията и по реда, определени от закон“. Така че капанът за репресии е готов за щракване около българските граждани – опоненти на дадено управление. Е, нали при по-активни и масови протести на суверена може да бъде обявено извънредно положение, след което проблем остава само дали имат достатъчен капацитет арестантските и затворническите помещения. Внимателният прочит на основния закон показва, че и това евентуално затруднение е преодоляно в аванс. Понеже при въвеждането на военно или друго извънредно положение, то вече не е валиден и чл. 31, ал. 6 от българската конституция: „Наказанието лишаване от свобода се изпълнява единствено в местата, определени със закон“. Все пак първо се изисква да е налице осъдителна присъда, би възразил наблюдателният читател. При наличие на военно или друго извънредно положение и това не е препятствие, което да не е отстранено предварително. Нали тогава няма да бъде в сила и чл. 31, ал. 4: „Не се допускат ограничения на правата на обвиняемия, надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието“. И по-нататък: при въвеждането на военно или друго извънредно положение, също няма да бъде валиден и чл. 56 от сегашния ни основен закон: „Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. В държавните учреждения той може да се явява със защитник“.
Неоспорим факт е, че уж „демократичната“ ни конституция създава перфектни възможности за смазване на едно евентуално гражданско недоволство срещу управляващия елит. Именно понеже основният закон на България има за цел не да защищава интересите на суверена срещу посегателствата на властта, а точно обратното – да охранява като безпощаден цербер установената власт от каквито и да са мероприятия – макар и инициирани и осъществени от суверена, – които могат да доведат до оттеглянето на извършеното прехвърляне на властови пълномощия. Въпреки че точно идеята за демократично управление предпоставя възможността във всеки момент суверенът да е в състояние по свое усмотрение да оттегли от властприлагащите (властимащ е само суверенът!), властовите пълномощия, които им е делегирал. Обратната хипотеза – тоест, че избирателите са лишени от тази възможност, означава категорично присвояване (приватизиране) на тези права от страна на управляващия елит. Който чрез това си действие би легитимирал своето превръщане в престъпна банда, чието място е зад решетките.
Точно такава е понастоящем ситуацията в България. Суверенът е лишен категорично от правото във всеки момент да оттегли всичките или част от делегираните властови пълномощия, като извърши нов избор на кого да ги довери. Или пък избере сам директно да ги реализира. Сегашното положение има за цел да не бъде ограничаван във времетраенето на мандата властовият потенциал. Затова и беше скрупольозно внимавано в понастоящем действащия основен закон у нас да не би да попадне вредоносен, подривен, злонамерен, антидържавен и – най-важното! – неприятелски спрямо трезорите на властовата банка, – конституционален член. Като например чл. 7, от т. нар. „социалистическа конституция“ на Народна република България, и по-конкретно чрез неговите две алинеи. Ал. 1 гласи: „Народните представители и съветници са отговорни и се отчитат пред своите избиратели. Те могат да бъдат отзовани и преди срока, за който са избрани“. Алинея 2 пък гласи „Отзоваването на народните избраници става с решение на избирателите по определен от закона ред“.
Чистката на неудобните членове на „социалистическата конституция“ няма как да пропусне и чл. 128 от нея: „Съдиите и съдебните заседатели са изборни. Те могат да бъдат отзовани и преди срока, за който са избрани“.
Не е необходимо да притежава човек способностите на екстрасенса, за да съобрази как са подготвени в аванс средствата за смазване на едно евентуално народно недоволство при провеждането на политика от официалните власти у нас, която не би била одобрена от мнозинството българи. Например по емигрантския проблем.
Има ли шанс да бъде направен опит за налагане на подобна политика, в разрез с исконните интереси на българския народ.
Отговорът е категорично „Да!“. Тъй като е възприет принципът за върховенството на европейското законодателство спрямо националното българско законодателство. Разните подходи към решаването на проблема за съотношението на международното и вътрешното държавно право, както са категорични експертите, не е случаен. Може, по мнение на експертите, „даже да бъде проследена общата тенденция: поддръжниците на върховенството на международното право най-често представляват интересите на силните държави, които в течение на дълъг период от време са оказвали значително влияние върху развитието на международното право и, вследствие на това, в определен смисъл се явяват международни законодатели. Такива се явяват на първо място юристите на САЩ и в значителна степен на Великобритания и Франция“. Ето защо и в случая с „бежанския проблем“, генериран изцяло от агресивната геополитика на Съединените щати в Близкия изток, правните приоритети, имплементирани от Германия и Франция, може и да не съвпаднат с интересите на България. Въпреки това, задвижени от съответното заповедническо подсвирване, нашите жако политици веднага ще закаканижат послушно. Което вече и правят.
* – (фр.) – Африкански папагал, лесен за опитомяване.
** – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.
*** – (англ.) – Встъпване в длъжност.
**** – (лат. reversio) – Връщане назад.
