Който много се занимава с дребните неща, става неспособен за големите.
Франсоа де Ла Рошфуко (1613–1680 г.) – френски писател-моралист
Древните римляни са родили житейската максима „Venenum in auro bibitur“ („Отровата се пие със златни чаши“). Смисълът й е, че отравянията са ставали сред знатните членове на обществото, там където усилията и рискът се оправдават от очакваната печалба.
Рискът нерядко е включвал и залагането на собствената кожа в комплота за нечие убийство. Наистина през цялата човешка история има немалко случаи на отравяния и сред т. нар. „простолюдие“. Но те по-скоро са присъщи на модерните времена, когато започва индустриалното производство на различни по предназначение химически препарати, които са токсични за човешкия организъм. Произходът им ги прави леснодостъпни. Но в древността умението за приготвянето на силно отровни е било познато на малцина, затова е било сравнително лесно да бъде открит изготвителят на отровата. По тази причина и изготвителят е бил щедро заплащан. Естествено такава щедрост са били в състояние да си позволят само индивиди от горната прослойка на обществото. Там, където и очакваната изгода от нечия смърт е била изключително ценна – нерядко дори наследявана на престол.
Защо беше необходим този исторически дискурс относно деликатното поведение с отравянията?
Понеже точно същата схема прилагат управляващите в България малцинства (спрямо общия брой на българските граждани), когато упражняват делегираните им властови пълномощия. Тази „отрова“, с която управлявалите България през годините на прехода след 10 ноември 1989 г. досега съвсем реално изпълват ежедневието на управляваното мнозинство по социални резултати за него.
Това е все по-увеличаващото се неравенство в доходите. Естествено, партокрацията не се намира в долната част на социалната пирамида, където са вегетиращите под чертата на екзистенц-минимума, а е там, по върховете, в Едем, земния, а немитологичния небесен рай.
След 10 ноември 1989 г. сравнително бързо беше създадена симбиотична структура от висши партийни функционери (партокрация), бюрократите по високите нива на държавното управление и българските нибелунги (образи от скандинавската митология, „деца на тъмнината“, притежаващи приказни богатства). Непрекъснатото увеличаване на собствеността на тукашните нибелунги, наричани още и „олигарси“ се осигуряваше за сметка на мътните води на пазарната икономика и под покрова на „търговската тайна“. В нейния лабиринт законите разрешават да проникне само окото на одитора, което може много лесно да бъде затворено от розовите очила на пачките с банкноти.
Партокрацията още в зората на установяването на „представителната либерална демокрация“ у нас, посредством влязлата в сила на 13 юли 1991 г. нова конституция, бетонира подстъпите към търсенето й на отговорност за антинародното управление, за удавянето на ежедневието на стотици хиляди българи в социална отрова. И то поднесена им в съвсем незлатни чаши.
Внимателният анализ на настоящата българска конституция води незаобиколимо до следните изводи:
- Рязко е снижена отговорността на депутатите по време на мандата за дейността им, като е премахната възможността за отзоваване преди неговото изтичане, каквото право избирателите имаха съгласно предишната, т. нар. „живковска конституция“. Същото обезправяване на българските гласоподаватели беше извършено спрямо потенциала им да отзовават общински съветници и съдии, които преди 10 ноември 1989 г. бяха изборни;
- Българските граждани нямат право да участват със свое мнение при извършването на промени в конституцията. За разлика от много държави, където каквито и да се изменения в основния закон не могат да бъдат направени без те да са били одобрени посредством всенародно допитване. Например в 49 от 50 американски щата, с изключение на Делауеър, щатските конституции могат да бъдат изменяни само чрез референдум. Дори много конституции са приети изначално едва след като съответният суверен се е произнесъл одобрително чрез национален плебисцит. Така е влязла в сила конституцията на Франция през 1958 г. валидна и понастоящем; основният закон на Руската федерация (1993 г.), конституцията на Казахстан (1995 г.). От 1898 г. до 1993 г. в 16 държави на Африка конституциите са били приети като резултат от всенародно одобрение. По този начин през юли 2022 г. влезе в сила основният закон на Тунис. Турция също ще приема нова конституция посредством допитване до пълнолетните турци и туркини.
- Участието на българските граждани в законотворчеството чрез преки волеизявления е драстично ограничено. От една страна, това право не може да бъде прилагано спрямо всички въпроси, които са от компетенцията на Велико народно събрание. От друга страна множество допълнителни ограничения са наложени от чл. 9, ал. 2 на Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. Създателите на конституцията от 1991 г. са се погрижили техният работодател – мнозинството от българските граждани, които не заседават върху депутатските банки, да нямат право както да се произнасят относно размера на депутатските заплати, така и върху броя на работните присъствени дни в една календарна година. Тези неморални привилегии са евфемистично прикрити съответно в чл. 71: „Народните представители получават възнаграждение, чийто размер се определя от Народното събрание“ и чл. 74, според който: „Народното събрание е постоянно действащ орган. То само определя времето, през което не заседава“.
Съвсем логично е и защо досега, цели близо тридесет и три години след установяването на новия вид държавност у нас, не са приети множество закони за превенция и противодействие на корупционните практики, които дават добри резултати при тяхното прилагане в други държави. В цялото законодателство има преднамерено оставени много „пробойни“, които или улесняват корупцията по високите нива на властприлагането, или пък посредством несъвършенствата на Наказателния кодекс подпечатват индулгенциите при големи разхищения на публичен финансов ресурс, най-вече при големите тръжни процедури.
Един ефективен инструмент за въздействие върху обществените нагласи у нас, и то нерядко не в интерес на националните интереси, са изпълнявани проекти от неправителствени организации, и то изцяло с чуждестранно финансиране. Това е един перфиден начин за купуване на лица от интелигентската прослойка у нас. Никак не е случайно, че близо 90 години след приемането в САЩ на съответен закон за регистриране на т. нар. „агенти на влияние“, и повече от 10 години след влизането в сила на аналогичен закон в Руската федерация, нито един български депутат, още по-малко цяла партийна формация, не е поставила въпроса за аналогично законодателство. Което да направи обществено достояние финансовите зависимости на публичните личности от чуждестранни източници, като по този начин българските граждани ще получават актуална информация за естеството на поведенческата мотивация на онези, които никога не пропускат да се саморекламират колко „големи патриоти“ са.
На везните на историята темпоралните печалби от материално или психологическо естество за удовлетворяване на комплекси за непълноценност или мании за свръхзначимост биват изритани на бунището на Историята. Но нанесените рани върху снагата на българския народ остават. Този процес може да бъде ликвидиран единствено посредством налагането от гражданите на нова парадигма за държавно управление. С непрекъснат в пространствено-времевия континуум механизъм за контрол върху трите сфери на властприлагане (властимащ е само суверенът!) и с потенциал за незабавно и ефективно налагане на санкции върху лицата, неоправдали народното доверие, независимо от поста, който заемат. Включително и отстраняване от заеманата длъжност, както и пълно компенсиране на евентуално нанесените материали щети върху обществения интерес.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.
