На 6 декември 2012 г. УЕФА обяви: юбилейното Евро (през 2020 г. се навършват 60 години от първия такъв турнир) ще се състои в няколко страни с девиза "Евро за Европа".
"Вместо да го правим в една страна, през лятото на 2020 г. ще организираме най-големия купон за всички времена на Стария континент", обяви сегашният президент на ФИФА Джани Инфантино, който тогава беше все още само генсек на УЕФА и помагаше при ваденето на топките от урните.
Мишел Платини, който тогава оглави УЕФА, заговори за първи път за общоконтинентално първенство няколко дни преди финала на Евро 2012, което се провеждаше в Полша и Украйна. “Идеята ми харесва. Това ще е много по-просто от финансова гледна точка. Няма нищо по-лесно от това да пътуваш от Лондон в Париж или Берлин. По-трудно е от Киев до Гданск например. Това е политическо решение, което просто трябва да бъде прието. Няма нужда да се строят нови стадиони, нови летища... и това може да изиграе важна роля на фона на глобалната икономическа криза", обясни главата на УЕФА.
Всичко беше отработено буквално за половин година, въпреки че разговорите за това очевидно бяха стартирали далеч преди изказването на френската легенда. Платини неслучайно споменава тогава икономическата криза - именно тя става причина за рязката смяна на формата. През 2010 г. европейската криза с банковите задължения е в апогея си и удря всички държави от ЕС. Твърда заявка за домакинство на европейското през 2020 г. прави единствено Турция. Останалите само маркират намерения - например Уелс, Шотландия и Ирландия правят съвместна заявка.
Но Турция има друг проблем. Истанбул иска в същата година да вземе и домакинството за лятната олимпиада, а на това не се гледа с добро око от страна на УЕФА. Платини категорично не иска да си губи времето с това: "Ние нямаме намерение да чакаме дали Турция ще спечели домакинството на олимпиадата. Това ни създава проблеми. Имаме и други кандидати, всеки от които е готов да приеме европейското."
По-късно той обясни нещата малко по-подробно: “Да, казах, че бих избрал Турция, но Турция избра олимпийските игри. Няма как да организират европейско първенство, ако там предстои олимпиада.” В крайна сметка комшиите останаха без Евро 2020.
Всъщност идеята за първенство в много страни на един континент не е нова. Платини практически я е прекопирал от либийския лидер Муамар Кадафи, загинал по време на Арабската пролет. Полковникът, минаващ за голям приятел на България и социализма, което не му попречи да осъди на смърт пет български медицински сестри по, меко казано, спорни обвинения, неведнъж предлагаше създаването на втори САЩ - Съединени африкански щати, за да обедини целия континент.
Диктаторът се кефеше от футбола - единият му син игра за кратко в Италия, а самият Кадафи се опитваше да изкопчи домакинството на някое световно в полза на Африка. Особено когато все още важеше правилото за редуване на конфедерациите и през 2010-а дойде ред на КАФ.
Тогава той остана без подкрепа и домакинството отиде в Южна Африка. Но и Мишел Платини, и Сеп Блатер, които ръководеха съответно УЕФА и ФИФА, дават различни версии за въпросното предложение.
Ето какво казва французинът: “Получих комплименти от шефа на ФИФА. Той каза, че това (европейско в повече от две страни - б. р.) е страхотна идея. И добави, че някой искал да направи същото с купата на африканските нации. Това бил Кадафи.”
Година по-късно Блатер представи друго тълкувание: “Този тип турнири трябва да се провеждат в една страна. Само така може да бъде създадена радост, а и идентичност. Турнирът през 2020 г. е на практика загубен, това не е европейско първенство. Той няма да има душа и сърце. Даже не знам как да го определя. Казах на Платини, че бившият държавен глава на Либия полковник Кадафи обсъди с мен идеята световното през 2010 г. да се проведе в 53 африкански държави, като финалът да е в Южна Африка. Той вярваше, че това е възможно, но аз го разубедих. Така че казах на Мишел, че идеята не е нова.”
Въпреки критиките на Блатер, а и не само неговите, изпълкомът на УЕФА утвърди идеята. През 2013 г. беше обявен своеобразен кастинг - за 13-те домакинства се подаваха заявки в два формата. Единият беше стандартен само за груповата фаза, а другият - плейоф. Той включваше и мачове с пряко елиминиране.
Интерес проявяват 33 държави, между които и България. Някои даже представят по 2-3 стадиона, за да има избор, като от УЕФА намекват, че е добре там да не са се играли мачове от европейски финали преди това.
В крайна сметка 14 отпадат сами и в шортлистата за 13-те места остават 19 града, включително София. След последното гласуване българската столица не е одобрена заедно с градовете от Беларус, Израел, Македония, Швеция и Уелс, като всички критерии покриват само последните две страни.
Малко по-късно домакините остават 12 - Белгия се забавя със строителството на новия стадион в Гримберген, който е недалеч от Брюксел. Към декември 2017 г. заради политически и финансови разногласия строежът още не е стартирал, така че УЕФА изключва Белгия, а впоследствие става ясно, че нов стадион изобщо няма да има.
В крайна сметка окончателният списък на градовете домакини, групирани по два спрямо групите, е следният: Рим и Баку (група А), Санкт Петербург и Копенхаген (В), Амстердам и Букурещ (С), Лондон (който смени Брюксел) и Глазгоу (D), Билбао и Дъблин (Е), Мюнхен и Будапеща (F). Това повлия и на жребия, преди да е изтеглен - всяка страна, чийто отбор се класира, отива в съответната група с град домакин.
Нелоши приходи ще вземат участниците във финалната фаза на европейското първенство догодина, сред които може да се окаже и България при две поредни победи у дома на 26 и 31 март.
9,25 млн. евро се полагат само за участие. В групите всяка победа е оценена на 1,5 млн., а равният - на 750 хил. 1/8-финалистите вземат по 2 млн., 1/4-финалистите - по 3,25 млн., полуфиналистите - по 5, загубилият финала - 7, а шампионът - още 10 млн. евро.
Източник: https:www.24chasa.bg
