Това казва Цвета Изворска - Джагарова, за своя съпруг Георги Джагаров - поет, председател на СБП (1966-1972), зам.-председател на Държавния съвет (1971-1986). И още: "При Георги и пиенето имаше своята мотивация..."
- Георги Джагаров посреща 9 септември 1944 г. в затвора, където излежава 15-годишна присъда за антифашистка дейност. Разказвал ли ви е за тази част от живота си, г-жо Джагарова?
- Още като ученик със страст, пробудена от романтичната мечта за друг свят, Георги се включва в нелегалната младежка организация, известна като РМС. Но много скоро в резултат на предателство през февруари 1944 г. той е арестуван и получава 15-годишна присъда като малолетен. Не излежава тази присъда, защото в резултат на настъпилите събития на 8 септември 1944 г. вратите на Сливенския затвор са разбити и всички политически затворници са освободени. Сред ликуващите вижда майка си и това за него било особено вълнуващо...
- Бил ли е измъчван в затвора?
- Измъчвали са го
в полицейския участък
Веднъж полицаят счупил стол, удряйки го в изблик на ярост, че не получава нужното му признание за “вините”, които му вменяват.
- Какви са тези вини?
- Разпитът се въртял все около пишещата машинка, на която в ония времена са писали нелегалните позиви. Тежък беше споменът му за едно особено “изобретение” за мъчение. Наричали го “египетско молене”. То е стоене с лице към стената, със завързани ръце на гърба, а тялото се допирало само на две опорни точки: челото и краката, отстоящи на около половин метър от стената. Стоиш, докато тялото се подуе, стоиш до припадък.
От това “египетско молене” моят съпруг имаше белег на челото, наричаше го “нишан”. Много пъти съм се заглеждала в този белег и ми е ставало жал...
- Пресътвори ли в творчеството си преживяното в затвора?
- Да, претвори го в поезия и го беше “заключил” в цял цикъл от стихотворения. Те бяха в основата на неговата дипломна работа в Литературния институт “Максим Горки” в Москва още през 1950 г. А членове на Френската академия оценили като chef d'oeuvre (шедьовър) четиристишието му:
Другарят ми завинаги мълчи
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.
И тази дума “шедьовър” някои от тях са написали върху книгата Les oiseaux volent contre les vents с преведените на френски език от Атанас Ванчев дьо Траси стихове на Георги Джагаров. Това е истински звезден миг за Поета през далечната 1982 г.
- С какво си спомняте годините, в които Георги Джагаров беше председател на СБП?
- Цели 6 години той се впряга в ярема на писателските работи за решаване на въпроси от творчески и битов характер. Правеше го всеотдайно, с убеждението, че изпълнява родолюбива мисия. И така до 1972 г., когато - пак с решение на “високото място”, той е освободен от поста.
А аз в този момент ще бъда облечената с доверието му негова слушателка, на която той с огорчение ще каже: “Правят ме чиновник” - за избирането му като един от зам.-председателите в Държавния съвет. “И чирак им бях” - за писателите, на които е служил всеотдайно, но те все били недоволни.
- От какво?
- Вероятно от онова неназовано с име “нещо”, което - на този или на онзи - им е пречело да бъдат “по” и “най” и те не са имали възможността да се осъществят докрай. Такава впрочем е човешката природа: винаги е ненаситна и като гладен звяр тя винаги ще казва: “Това ми е малко, искам повече!”
- Казвате, че Тодор Живков имал хубаво, “грижовно” отношение към Джагаров, цитирал негови стихове. Кога се породи това отношение и защо?
- И двамата обичаха България. Бяха родолюбци и двамата - страдалци за съдбата на отечеството ни. Живков - такъв-онакъв, но той с прагматичния си усет бе разбрал, че Георги Джагаров е поет бунтар. Но го беше взел под крилото си
и търпеше този
“таралеж в гащите си”
Хем да го укроти, хем да чуе от него някои горчиви истини, които блюдолизците около него не са смеели да му кажат! “Всички се съгласяваха с него (Живков - б.а.) - свидетелства полковник Ани Младенова, личната медицинска сестра на Живков. - Само Георги Джагаров му казваше: “Не сте прав, другарю Живков”. Тези разговори са ставали по време на т.нар. ловна дружинка.
- Пиесата на Джагаров “Прокурорът” се играе с успех на българските сцени, но филмът по нея на режисьора Любомир Шарланджиев е спрян и забранен през 1968 г. Кой взе това решение, Тодор Живков ли?
- Не Живков еднолично е взел решението за забраната на филма. Историята, свързана с репресията, упражнена върху пиесата и филма, е дълга, но ако трябва да се вдигне завесата към този спектакъл, определено трябва да се каже, че той е режисиран отдалече, от една “дълга ръка”. Живков само е спуснал завесата по нечие нареждане. Знае се чие!
- Джагаров как прие тази разправа с творбата му?
- Самият той дава отговор в своята архивна книга: “Пием по цели нощи с Любчо Шарланджиев... давим мъката си, лекуваме рани...”. Но при Георги и пиенето имаше своята мотивация. В драмата си “Тази малка земя” чрез главния герой проф. Радев той изрича думи откровения, които звучат като присъда:
РАДЕВ: (на себе си). Наистина, защо човек пие... Защото му доставя удоволствие? Нее! (Гласът му глъхне.) Човек пие, защото тук, в тази черупка, става нещо. Ферментация някаква - нещо ври и кипи... Или ще пуснеш парата, или ще се взривиш. Друг изход няма. Може би има, но той не е за мене. Аз съм земен човек, от плът и кръв - и една шепа сиво вещество в запас...
Изкушавам се да цитирам и думите на Поета по повод “запивките” на видните български писатели Емилиян Станев и Димитър Талев със съпругите си в компанията и на литературния критик проф. Георги Цанев и неговата съпруга - поетесата Бленика. Това са думи, казани години след тяхната смърт: “Бяха истински мъже и българи, мразеха фалшивото поведение, живяха като големи човеци, с цялата си лудост и страсти”.
- Има ли автобиографични моменти в “Прокурорът”?
- Да. Минка, майката на прокурора, има за прототип майката на Георги. Това е моята свекърва, която почтително наричах мама Руска. За нея Георги ми е разказвал случая, който е в сферата на легендите и се родее с героинята от Вазовия разказ “Една българка”. Било е студена зимна привечер, когато майка му сама, само с един запален фенер в ръката, тръгва от село Бяла, прекосява 25-те километра през Балкана, сподиряна от вой на вълци и тайнствата на нощта, но и закриляна сякаш от звездното небе, за да се изправи сутринта пред вратата на полицейския участък в Сливен, където е затворен нейният син. Тя търси отговор! Тя протестира само със силата на майчиното сърце! Диалогът между нея и полицая е особено силен момент в драмата и той прозвучава и на английски език от сцената на авангарден театър в Лондон, когато през есента на 1967 г. се състоя премиерата на “Прокурорът”.
- Вече стана дума, че през 1971 г. Георги Джагаров става зам.-председател на Държавния съвет. С какви чувства той влезе в голямата власт. Защо го направи?
- Направи го не по своя воля. Живков в личен разговор с него му обещал, че той само щял да му дава идеите си, а иначе пак можел да си пише. “Правят ме чиновник”, с потъмнели очи Георги ми сподели тази горчива за него новина. Бяха срязали пъпната връв, която го свързваше с писателите, с чието всекидневно присъствие той бе свикнал. А това влизане “в голямата власт”, както се изразявате вие, на него не му бе нужно. Той не гонеше някаква кариера, по-голяма от тази, която притежаваше, а тя бе кариерата на свободния творец. Той не е мечтал да бъде политик - от ония, уж професионалните, които бяха потърсили в политическата кариера единственото за тях убежище, след като не бяха постигнали израстване в собствената си професия.
- Казвате, че той бил свободен творец. Това възможно ли е в онези години?
- Като казах, че Георги Джагаров е имал завидната кариера на “свободен творец”, аз не съм изцяло права. Няма такъв творец, който да е вън от обществото и да си пее и чурулика сам като птичка божия. Няма! Затова по-скоро го определям с един оксиморон - наричам го “свободен пленник”. Живеещият свободен само по дух творец все пак е “пленник” на едно общество, устроено със съответните закони, дадености и задължения, с които всеки, живеещ в това общество, трябва да се съобразява.
И Георги го показа на дело: цели 18 години той бе в ешелона на “висшата власт”, изпълняваше задължения и поръчения, но и през това време той е дочувал как птицата у него е потрепвала с крилца - в очакване да полети!
Но тя бе затворена в клетка и много скоро - още през 1974 г., под диктовката на тази птица, Георги записва (и датира) един текст, който днес ми звучи като епитафия и ме натъжава.
- Какъв е този текст?
- “В гърдите ми живее някаква птица, тя пее весели и тъжни песни, понякога аз ги записвам и в това намирам смисъл да живея. Когато умра, тази птица ще изхвърчи от мене и ще продължи да пее горе, в синевата на небето, накъдето и аз се стремях, но приживе не можах да стигна. 30.IX.1974 г.” Следва подпис.
- Как работеше Джагаров с Людмила Живкова, след като и тя влезе в голямата власт и също работеше в областта на културата? В какви отношения бяха двамата?
- С Людмила Живкова не е работил. Георги не бе в нейното делово обкръжение. Но тя ни е канила няколко пъти на нейните вечери - събираше интелектуален елит в своя дом на бул. “Толбухин” и във вилата в Бояна.
Липсата на тази “заедност” в работата на двамата обаче не бе пречка да изпитват уважение един към друг, което се е изразявало в различни техни изказвания и поддръжки. Но аз бях свидетел само на един момент, който ми бе достатъчен да разбера
доколко Людмила
цени Георги като поет,
когато чух нейните думи: “Джагаров, само стихотворението “България” ти стига, за да останеш в българската литература”. Каза тези думи в антракта на някаква премиера в Народния театър.
- Много съм чел и слушал за веселите компании и бохемските вечери с много пиене и песни в “Тихия кът” на ресторанта на СБП. И Джагаров бил неизменният тамада на тези вечери? Каква всъщност е истината за тях?
- Истината е с много лица... Зависи кой, кога и какво ще разкаже. Но аз, г-н Ковачев, не съм в числото на тези “летописци”. По една-единствена причина - просто не съм била там! Аз бях от другата страна на “барикадата” - в нашия дом, където Поетът се връщаше като в чистилище. Но сега, след години, мога да кажа само едно - Георги бе най-свободният “семеен” поет сред всичките свои колеги, чиито жени ги следяха и им вдигаха скандали. Не, това аз не съм си позволявала, разбирала съм го. Дали ми е тежало? Нямам спомен за такова усещане, вероятно в някои моменти - да. Но аз съм очаквала той сам да разбере и... да седне пред белия лист в минутите на мълчание. Нещото, което правеше най-добре.
И още нещо: нямам нито желанието, нито правото да оборвам каквито и да били писаници за тези бохемски, както ги наричате и вие, вечери, когато съпругът ми е бил в обкръжението на “пеперуди и комари”, (цитирам чужд израз), ако те го въздигат или заклеймяват, подвластни единствено на своята фантазия, на която и съвестта им е била подчинена. Може би ще се получат прелюбопитни четива?
- Никога ли не присъствахте ли на някои от тези веселби? Как го посрещахте вкъщи?
- Не, никога не съм присъствала на веселбите в “Тихия кът”. А вкъщи го посрещах с всеопрощаваща и леко иронична усмивка. Бе ми дори жал. Той ме поглеждаше в очите с молба за разбиране. И този път! Била съм умна, казвам си аз днес, та не съм му вдигала скандали, не съм го разпитвала. Сякаш моят ангел хранител ме е съветвал да не развалям магията, която все още бе жива, макар и вече приземена.
- Джагаров има само 6 или 7 стихосбирки, но всички са с преиздания. Една от тях - “Стихотворения”, има цели 4. Защо поетът не използва таланта си, за да напише повече стихове?
- Ех, г-н Ковачев! И вие ли? Имал САМО 6 или 7 стихосбирки?! Как да ви отговоря за това “само”, след като в нашата, в българската литература Христо Ботев има приживе САМО “Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова”. Вапцаров има САМО “Моторни песни”. А прекрасният лирик Димчо Дебелянов, убит на фронта едва 29-годишен, НЕ издава приживе своя книга. През 1929 г. Димитър Подвързачов и Николай Лилиев съставят първата стихосбирка на поета - 13 години след смъртта му.
В стилистиката на този въпрос ще отговоря, че Георги Джагаров има САМО три оригинални стихосбирки: “Моите песни” (1954, 1955); “Птици срещу вятъра” - лирика, (1956), и “В минути на мълчание” (1958).
И трите са преиздадени заедно едва през 1985 г. - юбилейна за Поета. Преди това той издава два антологични сборника, които съдържат наред с нови стихотворения и ядро от подбрани от автора творби от първите му три стихосбирки. Тези сборници са: “Понякога” (1975, 1979) и “Сезони” (1981).
Да прибавя и малкото сборниче “Стихотворения” към “Библиотека за ученика” с 4 преиздания след първото в 1972 г. Тази книжка бе съставена от литературния критик Любен Георгиев с едва полученото съгласие на автора...
Въпросът ви съдържа
и една комерческа
дума:
“Защо поетът НЕ ИЗПОЛЗВА таланта си, за да напише повече стихове?” Ясно е защо. Бе впрегнат в ярема на властта - това, от една страна, а от друга - той СЪЗНАТЕЛНО - не желаеше да издава и преиздава свои творби, докато заема високия пост. За разлика от едни свои събратя по перо, които държаха всяка година да издават свои книжки само и само да имат клеймото на поредната година! С една дума - вижте ме!
- Беше ли Георги Джагаров “галеник на съдбата”?
- Ако си припомня библейската притча, ще кажа, че сред мнозината “призвани” той бе от малцината “избрани”. Погледнато в тази светлина, естествено е да кажа: “Да, той беше галеник на съдбата. Но веднага трябва да уточня, че има два вида галеници. Едните не са избрани от Бога, а са “погалени” от привнесени към тях и дарени им неща не в духовен смисъл, а в сферата на дадени им привилегии и материална осигуреност. И някои от тези погалени от съдбата люде проиграваха всичко, което бяха получили даром. Ставаха единствено консуматори.
Георги бе от божите избраници! Дарен бе да бъде Поет, да бъде стожер на българското слово, да милее за народ и държава. Но този “галеник на съдбата” всъщност бе един страдалец! Всичко у него (включително и любовта) се пречупваше през призмата на драмата, стигаща до трагизъм и - в някаква форма - до елегичност, граничеща с песимизъм. За това той е бил критикуван от високата трибуна на властта лично от Тодор Живков, който според мен само е огласял нечие чуждо мнение - мнение на ревностен защитник на “правата партийна линия”.
Имаше си ги Георги през целия свой
несретен живот
на романтик и наивник
Да, имаше си той своите отрицатели, своите “коректори” на поведението му. Те бяха с претенцията, че трябва да го вкарат и той да не излиза от... “Фермата”, ако мога да перифразирам Джордж Оруел и да направя някаква аналогия с тяхното мислене и с мисленето на автора.
- Песимист ли беше Георги Джагаров?
- Ако българските “ценители”, демонстриращи “грижа” за Поета, са му вгорчавали дните с неразбиране и преднамереност, то един писател от света “зад желязната завеса” - лорд Чарлс Пърси Сноу, написва статия есе за него - “Георги Джагаров - либералният комунист”. Публикува я в списание през есента на 1968 г. - само 1 година след премиерата на “Прокурорът” на лондонска сцена през 1967 г.
В края на това есе Сноу пише: “Фалшивите надежди прогонват доброто. Има моменти, когато е необходимо да бъдеш песимист, когато песимизмът е единствената база, върху която градиш истинските надежди”.
- Кои бяха последните думи на Джагаров?
- Броени дни преди смъртта му от БНТ проведоха интервю с Поета. Това беше на 6 ноември 1995 г. в болничната стая на ВМИ. На въпроса “Кой да спаси България? В какво вярвате?” Георги отговори: “Ох, България! България... Тя е моята звезда, тя е моето слънце, тя е смисълът на моя живот. България - кой да я спаси? Тя сама себе си трябва да спаси. На нас не ни е казана истината докрай. А това значи, че ние правим политика с лъжи. А с лъжа политика не се прави. Лъжата е гибелна политика. Ако не внимаваме като народ, ще загинем за няколко десетилетия. И това не са прокоби. Това е моята почти безнадеждна болка. Затуй се обръщам към младите момичета и момчета, към честните, смели, умни деца на България. Те трябва да излязат напред, да се обединят, да разберат съдбата ни, да рискуват, да ни посочат пътища. И да ни поведат!”
Само 10 дни след дългото интервю на БНТ, на 16 ноември 1995 г., пак в болничната стая записах на касетофон един от последните ми разговори с моя съпруг. То не бе разговор, а по-скоро монолог от мисли за съдбата на България. Последните му думи бяха: “Вярвам в оцеляването на нашия народ. Въпреки всичко - вярвам!”
На 30 ноември 1995 г. в 10 часа Георги Джагаров напусна земния свят. Душата му отлетя като птица, оставила в песните си посланието за днешния ден на България. А любознателният читател ще намери още неща за Поета в книгата ми “Георги Джагаров. ПОСЛАНИЕТО”, която предстои да излезе.
Източник: https:www.24chasa.bg
