42-годишният мъж се надява, че в петия си мандат Мурад Моллаахмед ще изгради обществен съвет от по-будни съселяни, които да го съветват в управлението
Нещастието те прави по-добър, а и в живота се свиква с всичко, стига да го приемеш, твърди младият мъж
Защо в Америка може човек в моето положение да кара тир, като до кабината го вдига платформа, а у нас да не може
Яким Якимов получи 39 гласа на първия тур на местните избори и не успя да стане кмет на родното си село Манолово в община Павел баня.
42-годишният мъж бе едиственият в България кандидат за кмет, чийто живот по принуда минава в инвалидна количка.
Въпреки скромния си резултат Яким е доволен. Не толкова, че и кандидатка на голяма партия от тяхното село взела само с 5 гласа повече от него, а защото най-после се открива шанс думата му да се чуе.
Кметът на селото е предишният - Мурад Моллаахмед, той ще встъпи в петия си пореден мандат. Този път е обещал да изгради обществен съвет от по-будни съселяни, които да го съветват в управлението.
Там Яким
ще постави
проблема за
достъпа до
обществени
места
като кметството или пенсионерския клуб и читалището на хора като него в неравностойно положение.
Разбира се, съселяните му имат и други проблеми - чистотата на Манолово, разбитите улици.
“Бил съм и от двете страни и виждам, че хората сякаш още не са готови да приемат човек в моето положение за кмет, но съм се убедил, че в този живот се свиква с всичко, важното е да не се предаваш”, казва Якимов.
Дори и когато се намират хора, които зад гърба му коментирали: “А бе този защо не си наляга парцалите? Къде е тръгнал да става кмет, по-добре да си гледа болестта.”
Държи за него хората да знаят, че е безпартиен, макар да се определя като ляв по убеждения човек. Краката му отказват след тежка катастрофа на 6 юни 2005 г., тогава бил на 28 г. Преди нея бил съвсем здраво и нормално момче. Наследил от дядо си Яким, чието име носи, интереса към техниката. Завършил селскостопанския техникум в Мъглиж и оттогава останали уменията му да ремонтира двигатели.
Хванал се на работа в строителството, увличал се по пчеларство, дори тъкмо карал курсове за ловец, когато станала белята.
Случило се в деня след Празника на розата в Казанлък. Мъжът се връщал от работа в село Енина с колата на този, който го бил наел на строителен обект, монтирал гипсокартон. Седял на задната седалка.
“Винаги сядах
зад шофьора,
когато ме возеше
непознат, там е
най-сигурно. Но
не и в онзи ден”,
разказва Яким.
Няма спомен за останалото, знае това, което му разказали после. Внезапно на пътя се появил възрастен моторист с балканче, шьофорът опитал да избегне удара в него, ударил рязко спирачките и колата се завъртяла на пътя и изхвърчала встрани.
Блъснала се в бетонна стена откъм неговата страна и паднала в канал с вода.
Яким пострадал най-много - тежка травма на гръбначния стълб.
Бил една
седмица в кома,
после се натровила кръвта му. След месеци претърпял няколко операции и присаждане на стволови клетки в болници в София.
Оттогава е в количка, но си е все същият любител на мощните мотори и продължава да членува активно в казанлъшкия мотоклуб “Черните рози”. Преди имал мотоциклет, който продал малко преди катастрофата с намерението да си купи по-мощен, но вече не може да управлява мотор.
Сега кара АТВ и
лек автомобил,
който сам
приспособил
да се управлява само с ръце-.
“Това, което другите правят с крака, аз трябва да върша само с ръце”, обяснява той. Затова не иска модерна електрическа количка, а ползва по-обикновена - за да се придвижва с помощта на ръцете и така да не атрофират мускулите му.
Всеки ден прави и многобройни упражнения със същата цел. И май няма кой да го победи на канадска борба, толкова заякнали ръцете му.
Бедата го принуждава да бъде по-изобретателен. “Ако например една чаша е на висок рафт в кухнята, а ти не можеш да се изправиш на крака, за да се протегнеш и да я вземеш, трябва да си измислиш приспособление - например тънка пръчка, с помощта на която да я свалиш”, дава пример той.
Вече не брои годините, през които е в количка - отказал се след десетата. Максимата му е, че в живота се свиква с всичко, стига да го приемеш.
“Когато си с
половин метър
по-ниско от
другите, светът
изглежда
по-различно
Сигурен съм, че нещастието ме направи по-добър”, казва за себе си Яким.
“Ако реша, сега мога да се кача в атевето и да изляза на разходка в гората. Или с колата си да стигна до София”, споделя Яким.
Разочарован е обаче от това, че след катастрофата държавата му оставила само шофьорската книжка за любител - отнела му служебно правото да бъде професионален шофьор, за какъвто учил навремето в техникума.
“Защо в Америка може човек в моето положение да кара тир, като до кабината го вдига специална платформа, а у нас да не може”, негодува той. И понякога се качва и в семейния трактор, с който разчистват селския си двор.
След катастрофата, която изцяло променила живота му, Яким открил у себе си други таланти. Освен по техниката се увлича по рисуването. Напоследък рисува със спрейове, но го правел и с вино, и с пастели. Пътува по света чрез рисунките си - показва как е направил парламента в Будапеща, Забранения град в Пекин, центъра на Венеция.
На фасадата в къщата си пък е изрисувал вертолет - спомен от времето, когато служил като войник в несъществуващия вече вертолетен полк в Стара Загора.
Може да прави и татиуровки, както и сувенири от метал, като заварява отделните им елементи.
Признава, че е
приел
инвалидната
количка като
неизбежна част
от живота си.
Дори и насън,
макар че рядко сънува, той е в нея. Само веднъж сънувал, че е здрав както преди. И дори бягал насън. Но само веднъж.
Яким разказва за себе си, докато стоим в колата му на автогарата в Казанлък. Той чака автобуса по обяд от Габрово, с който идва на гости приятелката му Христина. Двамата се познават от близо година и изглежда, че намеренията им за общо бъдеще са сериозни.
Източник: https:www.24chasa.bg
