Проф. Андрей Пантев е роден през 1939 г. в с. Раковица, Видинско. Работил е в Института по история при БАН. От 1975 г. преподава в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Специализирал е в Англия и САЩ, където също така е и преподавал. Специалист е по "Нова история на България" и по "История на международните отношения ХIХ-ХХ в." Проф. Пантев бе депутат от "Коалиция за България" три мандата.
Професорът е роден навръх Благовещение, но понеже било неделя, не могли да го запишат в официалните регистри и затова в документите му написали, че се е родил на 26 март. Сподели ми, че е щастлив да празнува на две дати рождения си ден. Правим интервюто на първата за личния му празник.
Акценти в интервюто:
*Не одобрявам идеята на министър Игнатов 20 април да е нашият национален празник . Утре може да дойде някой, който да реши, че влизането ни в тройния пакт може да ни е национален празник и т.н.
*Историческата памет е непоклатима.
* Има морална деградация и заличаване на вечните ценности за човешкия род и българското морално здраве.
* Невъзможно е днес да променим песента и да кажем "пустите клисурци станали натовци, а панагюрци атлантици".
- Проф. Пантев, календарът ни напомня, че скоро отбелязваме 150 години от Априлското въстание. Останаха ли послания от онова време, които са верни и валидни до днес за нас, българите, и как се отнасяте към идеята на служебния министър на образованието Сергей Игнатов, че 20 април може да е нашият национален празник?
- Календарните граници в историческото време са условни, защото няма точни съвпадения, нито пък пълна аналогия със събития от съвремието. За нас Априлското въстание е началото на дългия път до Съединението, от който насетне престанаха да ни мислят за само прости орачи, копачи и покорни християни, а както пише Григор Начович до Константин Иречек, "светът вече ни гледа по съвсем друг начин". В това отношение България става субект в световната история. Самото събитие, макар и локално и не мащабно, започва да ни извежда от онзи път, през който се занимавахме само с писане на прошения, на мемоари, дипломатически молби и прочее. Въстанието е част от историята на голямата Балканска криза от 1875 г. до Руско-Труската война. Може да се определи и като въстание на нетърпеливите, на обречените, защото революционерите от онова време са знаели, не са били невежи хора, че не могат да гътнат с черешово топче Османската империя, стояща на три континента по онова време. Но са искали да изкрещят, за да се чуе за България. По това време за духовното великолепие на държавата ни са знаели само тънките познавачи на Източните Балкани. Но с това усилие, благодарение и на пресата, и на мъченичеството, даваме заявка за една плътна акция на държавно обособяване.
Колкото до предложението на настоящия министър на образованието 20 април да стане нашият национален празник, ще се огранича да кажа, че не това е начинът да бъде поставен акцент върху неговата особа. Историческата памет е непоклатима. Много французи не одобряват кръвопролитията по време на Френската революция, но не казват да си променят празниците и дори химна им, който не е особено миролюбив. Трябва да пазим историческа неподвижност на символите, жертвите и онова, което сме научили в ранна възраст. Накратко, не одобрявам тази идея на министъра 20 април да е нашият национален празник. Утре може да дойде някой, който да реши, че влизането ни в тройния пакт може да ни е национален празник и т.н.
- Преди 150 години част от българите се вдигат на бунт, защото са се чувствали угнетени, че си нямаме държава въпреки миналото. Днес усещате ли такова угнетение сред сънародниците ни, което да даде заряд за положителна промяна напред?
- Угнетението не е колективно чувство. Желанието за Освобождението ни също не е било масово - знайно е, че част от наши сънародници по онова време с охота са приемали постове и пари от владетелите. Така че зад успешния край на едно угнетително чувство и усилие често пъти стоят различни съдби. Важно е да се помни, че зад големите идеали не стоят стремежи към пари, стремеж към материални придобивки, ядене и пиене. Просветените българи не са били малко по онова време и точно те са в основата на въстанието тогава. Такива личности движат обществата навред по света напред, към прогрес и благополучие. Аз съм оптимист, че и сега в нашето общество ги има. Не искам да приличам на онези възрастни хора, които все говорят "ех, едно време какво беше"! Но и не мога да не призная, че има морална деградация и заличаване на вечните ценности за човешкия род и българското морално здраве. Слава Богу, България не е бедна страна. Пред вас и преди съм споделял, че моята голяма тревога е за социалната пропаст, за неравенствата в обществото ни и за това, че революциите са избухвали не в бедни страни, а в тези с огромни неравенства между отделните прослойки.
- Предвид богатият Ви преподавателски опит, как бихте привлекли интереса на днешните студенти или ученици към събитията от Априлската епопея, предвид това, че те не се отлепят от своите телефони, таблети, интернет?
- Трудно е, но смятам, че не трябва да има разделение във възпитанието между това, което правят родителите, бабите и дядовците за подрастващите и в училище. За съжаление вече има пропаст в това отношение. Ще дам един пример за да илюстрирам тезата си - имах един съученик, който казваше: "Като получа двойка, първо ме биеше учителят ми, а после вкъщи ме биеше и баща ми". Не бива да се допуска децата да изпадат в противоречиви ситуации, които възрастните им създават - да се възхищават от исторически подвиг или личност, но и да виждат, че родителите или учителите им правят точно обратното. Драмата е в това, че ако сега възпитаваш детето си в порядъчност, то ти го обричаш на купища проблеми в болното ни общество, които ще му се стоварят после.
Мисля, че прекалено много теоретизираме образованието. То е комплексна дейност, която включва знания, познание, но и морал. Да те учат да знаеш, но и да разбираш. Това става и със собствената ерудиция, която носиш в клас, а не непременно само с назидание. Аз дълго време съм даскалувал и съм чувал какви ли не определения за преподавателите. Например, че когато лекторът е със сериозна физиономия, това показва, че е добър, а ако се шегува, че е несериозен. Сега е точно обратното - с маймунджелъци смятат, че могат да градят онова, което Симеон Радев цитира като арабска поговорка: "От люлката до гроба пазете познанието, науката".
- Каква е историческата стойност на саможертвата на апостолите от Априлското въстание, което във военно отношение не е успешно, както е известно?
- То не е било военно успешно, наричам го триумф на един провал /военен/. Защото благодарение на идеалистите от Априлската епопея, както вече отбелязах, светът заговаря за нас и започва пътят към Освобождението ни.
- След събитията по онова време и потушаването на въстанието,
Западът ни съчувства за трагедията и мъченичеството, особено в някои среди на англичаните, но само Русия ни помага да постигнем Освобождението си, защо?
- Има непоклатими и непроменими представи за националната ни идентичност и самосъзнание. Невъзможно е днес да променим песента и да кажем "пустите клисурци станали натовци, а панагюрци атлантици". Онези априлски мъченици там, горе, няма да заспят, ако узнаят за капризните завои в мисленето на част от съвременниците ни.
Русия не просто ни помага, тя ни освобождава. Едно е да пролееш сълза, друго е да пролееш кръв. Внуците на онези, които оставиха костите си по балканските хребети не са забравили това. Смешно е, че има и наши съграждани, които се срамуват от това, че Русия ни е освободила. Благодарност не означава раболепие, покорство и подчинение. Всички останали народи на Балканите са получавали руска помощ за свободата си, но при нас това е в по-големи мащаби.
- Коя е най-фрапантната спекулация, лъжа за Априлското въстание, която сте чували да се интерпретира по способа "Дяволът чете евангелието" в обществото ни и която искрено Ви възмущава?
- Всякакви парвенюшки усилия да бъдеш различен заради самото различие се наблюдават в последните години и раждат всевъзможни интерпретации по историческите факти. Като например, че най-голямата злина била, че Русия е прогонила османците от нашите земи. Казват, че братската любов е силна, но братската омраза е по-силна.
- Наскоро се разгоря грозен скандал в една тв за ролята на граф Игнатиев в нашата история и по конкретно за това, че една журналистка убедено твърдеше, че Игнатиев е "работил за обесването на Васил Левски". Каква е историческата истина по този въпрос и защо подобни спекулации намират благодатна почва у нас сред определени среди?
- Модерно е сега да се ругае Русия, но да напомня, че едноименната улица, която един софийски кмет иска да преименува, не е била кръстена на Графа по нареждане на Коминтерна, а е станало в израз на благодарност. Граф Игнатиев има реален и голям принос към нашето Освобождение, независимо от аристократичната му и имперска принадлежност. Не е вярно, че Игнатиев е имал пръст и е работел за обесването на Апостола, това са интерпретации и изопачаване на историческите факти. Впрочем да вметна, не е истина и онова, което се твърди, че Чърчил бил мразел българите. Даже е настоявал в началото българите да имат достъп до пристанището на Кавала.
- Следите ли предизборно какво се случва у нас и как бихте коментирал това, че вече ходим на избори всяка година, а понякога и по два пъти годишно?
- Смешно ми е, когато в редките случаи реша да ги слушам и установя, че папагалски повтарят едни и същи заучени фрази и кухи понятия, чийто смисъл нито знаят, нито разбират. Никой български герой не е отивал в бой с високопарни фрази като "за българския национален интерес" и т.н. Самата дума "интерес" е доста вулгарна. Хората не проливат кръвта си за това, а за незримото, ирационално състояние, което се нарича България, колкото абстрактно и художествено да звучи. Днес всеки се кълне, че го прави за Отечеството, но фактически го прави за себе си. Не такъв е бил манталитетът на онези, които честваме като наши герои.
- Коя е деструктивната сила, която руши и съсипва нашето общество, нашата държава, според Вас?
- Завистта. Приказката, че "ако в България се роди гений, то ще бъде геният на завистта", не е без основание. Силните партийни страсти се основават на това деструктивно и деградивно чувство. В крайна сметка това е един начин да облечеш в партийна или идеологическа мантия своите замисли и амбиции.
- Вие гласувате ли?
- Вече не, чисто физически ми е трудно, а духовно ми е дори унизително. Политиците ни не идват от Венера, нито от Сатурн - идват от самите нас. Това ми носи голямо самоогорчение.
- Какво се счупи, професоре, така щото да се управляват държавите по стария начин, изглежда, вече е невъзможно, особено страните на Стария континент сякаш става все по-трудно - навсякъде има проблеми не само у нас?
- Страхувам се от констатацията на мнозина у нас "ами, толкова си можем". Всяко поколение има склонност да идеализира своето минало. Не казвам, че преди не е имало шмекери, тарикати, но пък и не е било така страховито надделяването им над останалите в обществото ни. Мисля, че Некрасов беше казал "Било е и по-лошо време, но не по-подло", перифразирам. Като се замисля, кой ли не се пробва да променя нашата съдба - реформатори, демократи, роялисти. Но в голяма степен и поне декларативно само БСП говореше за социална справедливост - за този безсмъртен инстинкт в човешката природа.
Светът е изживявал и ще изживява и напред периоди на упадък като сегашния. Но вие можете ли да ми посочите поне един художник, писател, философ, които да имат тежестта и авторитета на онези от преди Втората световна война! Има такива предвоенни морални упадъци като сегашния - страшни са. Във филма "Кабаре", в романа "Черният обелиск" на Ремарк най-добре с художествени средства е показана картината, в която от безпомощност хората подкрепят най-жестоки и кръвожадни диктатори.
- Има ли изход от този омагьосан кръг конкретно у нас и какъв е той, според Вас, защото хората мислят, че политиците се мразят помежду си, взаимно се подозират и обвиняват няма как да се обединят в коалиция, дори заради заветния ни национален идеал от април 1876 г.?
- Тогава е имало конкретен идеал - наша държава, наш парламент, наше знаме и химн и др. и това се е споделяло дори и пасивно.
Нашето бъдеще ще се определи от нашите деца и внуци, но малко от тях са на висотата на тази отговорност. Загрижен съм за това. Не мога да отговоря конкретно на въпроса ви, не знам дали изобщо някой би могъл, но да речем, че ни чака едно естествено развитие. Имаме си държава и когато се завръщаме от път тук, тръпнем от умиление и радост, че принадлежим на България. Това е безценно и безсмъртно усещане - да си българин не е етична категория, а етническа, но има безспорен морален елемент в нашия произход. Все пак нещо тук е останало, нещо ще се развива и не гасне надеждата на всяко поколение, че децата и внуците ни ще бъдат по-щастливи...
Автор:
Аделина Делийска
https://epicenter.bg/
