Втора част
Славчо Кънчев*
– Трябва и ние да клъвнем по нещо – казва бай Ганьо, – току-тъй на сухо патриотизъм – бош лаф.
Алеко Константинов (1863–1897 г.), в „Бай Ганьо“
Важна предпоставка за изграждането на основните елементи на несъпротивителна сервилност у мнозина представители на политическата прослойка у нас е, че България е единствената държава на Балканския полуостров, която е победена в четири войни през ХХ в.: Междусъюзническата, Първата световна война, Втората световна война, Студената война. След всяко историческо поражение България е принуждавана със сила или под недвусмислена заплаха да приеме съответните условия на победителите, като политическите елити или (псевдо)елити в България са лишавани от позициите им, а структурите на държавност в една или друга степен са разрушавани, за да бъдат заместени с нови.
Тези радикални обществено-политически трансформации демонстрират многопосочни резултати, но всички те с негативни последствия за България.
Установената цикличност в историческите процеси съдържа в себе си външна принуда както при налагането на поредния социално-политически-икономически модел, така и при неговото разрушаване. Това води до тежки последствия за стопанството. Така например през 1944 г. обвързаността на нашата страна с Германия е в толкова висока степен, че с Третия райх се реализират 72,2 % от вноса и 87,8 % от износа на Царство България. Подобна е системата за обвързаност със СССР и другите социалистически държави преди 1989 г. Делът на българския износ за Съветския съюз е около 60 %, а на вноса – между 50 и 60 процента. Общо през 1989 г. 84 % от износа и 73,7 % от вноса са за и от социалистическите страни. Както незаобиколимо свидетелства историята, при такъв модел на икономическо коопериране, геополитическото поражение и обществено политическият катаклизъм у съответната голяма геополитическа и икономическа сила, се превръща в съответното поражение и довежда до катастрофални икономически последствия и за българската икономика.
Всъщност историята на нашето Отечество след Освобождението категорично свидетелства, че държавническите решения много рядко са били адекватни на интересите на България, защото почти винаги те са били взимани под натиск отвън, отразявали са сблъсъка на влиянието както директно по дипломатически и други канали на „Великите сили“, така и действията на съответните „пети колони“ в политическото пространство.
Националните катастрофи, сполетели България в модерната й история, се оказаха благоприятна почва за появата на национален нихилизъм. Той представлява умонастроение, водещо до поведенчески изяви, дефинирани като отрицание на обществените културни ценности, идеали, концепции, норми на живот и пр. Именно те определят специфичната духовна нагласа на националната общност.
Националният нихилизъм не е априори предопределен за една или друга нация. Но историческата съдба на някои нации се появяват и повтарят по-често причините, които пораждат това състояние на националния дух. За българската нация те са:
– дългото историческо време, прекарано под чуждо владичество;
– честата смяна на резките преходи в националната политика на управленските малцинства;
– постоянно редуващи се национални кризи и катастрофи;
– предопределеността на решаването на българския национален въпрос от чужди (велики) сили;
– прекомерното подражателство, несъобразено с националната специфика, при реализацията на привнесени отвън обществено-политически модели.
Резултатите от въздействието на предпоставките за появата на националния ни нихилизъм са дълбоко негативни: чувство за малоценност („Каквото решат големите“ – Б. Борисов); стремежът да бъдат приписвани на другите нации достойнства, каквито те не притежават или поне не в степента, с която биват сродени; самоунижението и прекаленият критицизъм по отношение на собствените достойнства. Качества, които са се превърнали в трайни особености на българския национален дух. Самокритичността нерядко преминава отвъд обективната необходимост и се превръща в мазохистично аутодафе.
Двуичният код „плюс“ и „минус“ е катастрофален при оценките за миналото. Той често се проявява в често прилагания принцип на обратността, в основата на който лежи тоталното отрицание на всичко, което е свързано с миналото. Зачертаването на миналото е активен източник за нихилизъм, породен от прекомерната политическа обремененост на оценките на важни събития и личности с огромно значение за историческата ни съдба.
Непосредствено след Втората световна война сферата на държавното управление от предишния период е заклеймена със стигмата на най-тежки обвинения и квалификации. След 1989 г. всичко създадено като концепция за управленски действия през 45-те години поради това е отречено и обругано. В публичното пространство избухват гейзери от обвинения в национално предателство, довеждане до национална катастрофа, расова дискриминация и геноцид, корупция и престъпност. Само политическата принадлежност на адресатите диаметрално си разменя местата, също и обвиняемите и обвинителите. По същия начин съдържането на термините „фобство“ и „филство“ по отношение на „по-големия брат“ и новите ментори се сменят взаимно с употребата им спрямо предишния. И само небето е границата на апологията и на словоблудството.
Социалните катаклизми неминуемо имат своето отражение и в индивидуален план. Стереотипи на поведение, оценявани в даден исторически период като позитивни за общественото статукво (поне от управляващото малцинство), после биват тотално отхвърляни. Носителите им са стигматизирани, като изявените сред тях търпят реални санкции, нерядко с трагични последици (Народния съд след 9-ти септември 1944 г.; предприетата след 10 ноември 1989 г. лустрация спрямо щата в службите за сигурност преди тази дата). Изразходва се много социална енергия за масовото адаптиране към съответната нова ценностна система. При този процес ренегатството не само не бива заклеймявано, а точно напротив – то носи осезаеми облаги. Бойко Борисов съвсем не е единственият бивш член на БКП, извършил скок-подскок през моралната ограда и озовал се върху територията на презираното ренегатство. Ето как обществото губи своите традиционни ценностни ориентири.
Тоталното отричане на предходните периоди поражда хаотични процеси в цялата сфера на обществените науки. Идеологическите критерии претърпяват радикална, понякога и на сто и осемдесет градуса, промяна. Това е благоприятна почва за извличане на дивиденти от индивидите с нагаждачески нагласи спрямо новоустановената господстваща идеология, породила съответното обществено-политическо статукво.
Сблъсъкът на интересите на външните сили върху територията на България, реализиран посредством „агентите на влияние“, които изразяват външната зависимост, поражда непрекъснато напрежения в политическото пространство. Към тях се присъединяват и интересантите, които се стремят да синхронизират собствените си амбиции за задоволяване на материалните си и/или психологически интереси с конкретните геополитически щения на дадена външна сила.
Родоотстъпващите и майкопродавците експлоатират готови пропагандни платформи на „фобии“ и „филии“, на „прозападни“ или „проевразийски“ клишета. Като се опитват да поддържат бонтон във фабулата за търговията им с бъднините на България. Несъмнено загубите при тази търговия се социализират, тоест заплащат се от всички български граждани, а печалбите се приватизират (до време!) от безродниците и майкопродавците.
Поредната трагикомедия със слагачески сюжет, например, беше по казуса „съдия Андон Миталов“.
Как би могло да се противодейства на тази утвърдена, вредноносна за българските граждани, традиция сред политическата прослойка?
Възможността е скрита сред затрудненията. Необходимо е българските граждани да установят контрол върху сферата на държавното управление. И не им се налага да откриват велосипеда за втори път!
Налице е достатъчно многопосочен чуждестранен опит: промените в конституцията да бъдат правени единствено посредством национален референдум; отзоваване на лица, заемащи изборни длъжности преди изтичане на мандата; мажоритарен избор на народните представители, на висшите магистрати и на членовете на министерския съвет, които е необходимо преди това да бъдат одобрени за членове на парламента. И пр.
Справедливост за българския народ е възможно да бъде установена, само ако самият той си я осигури. По мирен път или със сила!
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България
