Най-хубавото нещо
е, когато наградите
и зрителите се
срещнат в една зала
С известния режисьор и сценарист разговаря КРИСТИНА КРЪСТЕВА
- Г-н Костов, получихте награди на фестивала “Любовта е лудост” за новия си филм “Пътуващо кино” - на община Варна и за мъжка роля на Борис Луканов. Сега ви предстои участие и на “Златната роза”. В него събрахте съзвездие от популярни актьори - Катерина Евро, Любен Чаталов, Юрий Ангелов, Досьо Досев, Васил Банов, Васил Василев-Зуека, Луканов. Кое прави успешен филма ви и каква въобще е рецептата за успех на една лента? Може би наградата?
- Отдавна е известна фразата, че за добър филм са необходими три неща - добър сценарий, добър сценарий, добър сценарий. Останалото са снобария, измислени критерии и авторско его. А днес основният проблем е абсолютното девалвиране на професионалния сценарист и правенето на филми по текстове, много често взети от вестникарските колонки, които се наричат сценарий само защото по тях се реализира филмът. Това е пагубно не само за филма, не само за едно национално кино, но основно за зрителя, за когото е призвано да се похарчат тези пари. Дори в оценъчните карти на филмовия център ролята на сценариста е направо неглижирана.
Няма формула за силен филм и все пак Бунюел е казал една такава, която, струва ми се, е важна. А именно: “Може дълго да се спори за един филм - идея, драматургия, жанр, режисура, но той никога не трябва да доскучава на зрителите.”
Единствената истинска оценка я дават времето и желанието на зрителя да гледа конкретен филм отново и отново. Сега съм на френската вълна. Ами Шаброл, Годар, Трюфо с първите си филми правят точно това, което критикът Трюфо формулира така: “Киното трябва да бъде интимно и от друга страна, великолепно зрелище.” “Пътуващо кино” е именно това. А интимно кино се среща твърде рядко днес, защото е и най-трудното. Другото е по-лесното и е единствено възможното за хора, които се стремят само към известност и награда.
Трима позастарели кинаджии опитват с едно странно пътуване да възродят романтиката на отминалите години и покрай това да реставрират своите взаимоотношения. И по трудния начин разбират, че тяхната кауза е обречена.
Това е филмов разказ, разположен в територията на трагикомедията и най-важното в този жанр е да овладееш мярката, да вървиш с широко отворени очи по опънато въже.
- В “Пътуващо кино” Катето Евро е тъжна красива жена, изключително драматична, такава, която се усмихва рядко и носталгично. Не е познатата ни лъскава красавица.
- Жанрът го задължава. Тъга и смях в една симбиоза на математически изчислена драматургия.
- Защо ви изкушават комедията и трагикомедията?
- От глупост. Комедията поначало е неглижиран жанр от “мъдрите” и разбирачите. Фестивалите пък направо се хващат за пистолетите...
Когато посегнеш към комедията, трябва да знаеш, че в ръката си държиш картата на Черен Петър. Когато Оскар Уайлд е на смъртно легло, “тактичен” приятел го пита трудно ли се умира. Умирането е лесно, трудна е комедията, гласи отговорът му.
А иначе последните тенденции са, от една страна, да се прави чисто комерсиално кино, а от друга, претенциозни бутикови продукции, което обикалят фестивалите, но публиката рядко гледа, освен ако не са безплатни.
- Нещо лошо ли виждате в наградите?
- В никакъв случай, дори битката на живот и смърт за тях вече ме забавлява сериозно. Откроява се като тенденция една особена егоцентричност на режисьора, който иска преди всичко да бъде забелязан и преминава червената линия за сметка на филма. Забелязват се безпомощни чужди клишета и модни темички, особено лансирани по фестивали. Социализъм, расизъм, всякакви -изми, мизантропия, патологични или маргинални герои, джендърство и прочее... Всичко това е заради липсата на социален и художествен опит. Най-лесното е подсъзнателно да тръгнеш с такъв избор. Това е печеливша карта, особено в чуждите фестивали, и младите умират да се стремят към това, което се превръща в основна мотивировка за правене на кино. А както всички истински неща в живота, филмът произтича от природата на нещата. Прави се, за да разкаже някаква интересна история, да предизвиква емоции, смях, страх, да забавлява. А когато се прави в интелектуалната поза и претенция, винаги се усеща. Тогава ощетеният е зрителят. За мен важното е зрителите, които гледат филмите ми, да ги харесват, разбират, пък и да открият някаква полза. Останалото е въпрос на критерии на тези, които дават наградите, и аз не искам да ги коментирам.
Иначе със сигурност най-хубавото нещо е, когато наградите и зрителите се срещнат в една зала.
Чух наскоро, че бъдещето на българското кино било само в арткиното за фестивали. Тази крайна оценка изобщо не е съобразена с естеството на това изкуство. Не може да се загърби високомерно българският зрител, от когото всъщност произтича основното субсидиране на българското кино. Ако държавните институции са съгласни с това, да създадат паралелен филмов център с отделен бюджет за бутиково кино...
Сегашната основна тема - за връщането на ДДС на чужди филмови продукции, снимащи у нас, няма да засегне в основен смисъл българската филмова индустрия, стига да има само икономически и медиен ефект. Тази практика се прилага не само в Европа, но е важно по какъв начин ще бъде структурирана в закона и как ще бъде прилагана.
Това, от което се нуждае националното ни кино, е коригиране на държавната субсидия, наличие на фонд за допълнително субсидиране, решаване на въпроса около авторските права и участието на всички телевизии на територията на държавата в продуцирането на национален филмов продукт. А всичко това може да има смисъл и ефект, ако филмовият продукт е припознат, харесван и обичан от българския зрител. Също критично важно е да се изгради модерна филмотека, съхраняваща и запазваща цялото аудио-визуално богатство на България.
Източник: https:www.24chasa.bg
